Зовът на кукувицата

Езикът ѝ бе хладен и сладък и имаше вкус на перно.

– Спала ли си с баща ми? – успя да попита той, преди тя да притисне пълните си устни към неговите.

– Не... Господи, не... – Нов кикот. – Той си боядисва косата. Има лилави оттенъци. Наричах го рок сливата.

После, десет минути по-късно, трезв глас в ума му настоя да не допуска желанието да го поведе към унижението. Той се пребори за въздух и промърмори:

– Имам само един крак.

– Не бъди глупчо...

– Не съм... Откъснат беше в Афганистан.

– Горкичкият ми... – прошепна тя. – Ето, ще го разтривам по-внимателно.

– Това не е кракът ми... Но помага, да знаеш...

9

Робин изтича нагоре по дрънчащите метални стълби със същите ниски обувки, с които беше предишния ден. Преди двайсет и четири часа, безсилна да изтръгне натрапчиво забилата се в съзнанието ѝ фраза „детектив с тиха стъпка“, тя бе избрала най-неелегантните си обувки за обиколките през деня. Днес, след възбудата ѝ от постигнатото с вехтите черни обувки, те бяха придобили блясъка на кристалните пантофки на Пепеляшка. Нямаше търпение да разкаже на Страйк всичко, което беше открила, и стигна почти на бегом до Денмарк Стрийт през строителните отпадъци, огрени от слънцето. Беше убедена, че всякаква неловкост, задържала се у Страйк след пиянските му подвизи преди две вечери, ще бъде засенчена от общата им възбуда, когато разкаже за забележителните си соло открития от предишния ден.

Ала когато стигна до втората площадка, спря рязко. За трети път стъклената врата беше заключена, а офисът зад нея – неосветен и безшумен.

Тя си отключи, влезе и направи бърз оглед на обстановката. Вратата към вътрешния офис беше отворена. Походното легло на Страйк бе грижливо сгънато. Нямаше следи от вечеря в кошчето за боклук. Мониторът на компютъра бе тъмен, чайникът – студен. Робин бе принудена да заключи, че Страйк не е нощувал у дома (както го формулира в ума си).

Тя окачи палтото си, после извади от чантата си малък бележник, включи компютъра и след няколко минути изпълнено с надежда, но безплодно чакане започна да пише доклад за откритото предишния ден. Почти не бе спала от вълнение как ще го съобщи лично на Страйк. Писането на клавиатурата беше донякъде разочароващо. Къде беше той?

Докато пръстите ѝ летяха по клавишите, в ума ѝ изникна вероятен отговор, който никак не ѝ харесваше и който тя се зае да обмисля. Съкрушен от новината за годежа на бившата си приятелка, дали не бе отишъл да я умолява да не се омъжва за другия? Та не бе ли крещял из целия Чаринг Крос Роуд, че Шарлот не обича Джаго Рос? Може би все пак беше истина; може би Шарлот се бе хвърлила в обятията на Страйк и сега, помирени, си отспиваха прегърнати в апартамента, от който бе пропъден преди четири седмици. Робин си спомни завоалираните въпроси и намеци на Луси за Шарлот и заподозря, че едно такова евентуално събиране не би допринесло за сигурността на работата ѝ. „Не че има значение – напомни си тя, докато пишеше настървено и с нехарактерни за нея неточности. – Тръгваш си само след една седмица.“ Тази мисъл още повече засили възбудата ѝ.

Другата възможност, разбира се, бе Страйк да е отишъл при Шарлот и тя да го е отхвърлила. В такъв случай въпросът за сегашното му местонахождение ставаше по-неотложен и по-малко личен. Ами ако при цялата си уязвимост бе излязъл, решен отново да се напие до несвяст? Бързите пръсти на Робин се забавиха и спряха по средата на изречението. Тя се завъртя на стола си, за да погледне мълчащия служебен телефон.

Като нищо тя можеше да е единственият човек, който знае, че Корморан Страйк не е там, където се полага да бъде. Може би беше редно да позвъни на мобилния му телефон? Ами ако не вдигне? Колко часа трябваше да изчака, преди да се свърже с полицията? Дойде ѝ идеята да позвъни на Матю в службата му и да се посъветва с него, но бързо я отхвърли.

Двамата с Матю се бяха скарали, когато Робин се върна с голямо закъснение у дома, след като бе изпроводила пияния Страйк от „Тотнъм“ до офиса му. Матю отново бе започнал да ѝ натяква, че е наивница, прекалено чувствителна и си пада по неудачници. Че Страйк си търси евтина секретарка и използва емоционален шантаж, за да постигне целите си. Че вероятно няма никаква Шарлот, а всичко е сложно скроен заговор, за да си осигури той съчувствието и услугите на Робин. Тогава Робин избухна и му каза, че ако някой я шантажира, това е той с постоянното си мрънкане за парите, които тя трябвало да печели, и с намеците си, че не внася достатъчен дял. Не е ли забелязал, попита го, че ѝ доставя удоволствие да работи за Страйк. Не му ли е минало през задръстения счетоводителски мозък, че може да се ужасява от тягостната и еднообразна служба в „Човешки ресурси“? Матю беше поразен и се впусна в извинения (макар да си запази правото да укорява поведението на Страйк), ала Робин, обикновено миролюбива и добродушна, остана гневна и отчуждена. Примирието настъпи чак на следващата сутрин, и то примесено с антагонизъм главно от страна на Робин.