Зовът на кукувицата

– Не – каза Страйк, като продължаваше с доклада си. – Имам предвид, че конкретно не желая защитата на делото срещу човека, който е убил Лула Ландри, да го измъкне само защото не съм водил щателно документацията си, и да използва това, за да оспори моята надеждност като свидетел.

Страйк отново се перчеше и сам го съзнаваше, ала не можеше да се въздържи. Вече беше набрал скорост, както се изразяваше пред себе си. Някои биха могли да спорят, че е липса на вкус да откриваш забавление в разследването на убийство, ала на него му бе присъщо да открива хумор и в далеч по-мрачни ситуации.

– Дали не би отскочила да вземеш сандвичи, Робин? – попита той, за да има повод да погледне към удивеното ѝ изражение, галещо самолюбието му.

Завърши бележките си в нейно отсъствие и тъкмо се канеше да се обади на стар колега в Германия, когато Робин нахълта с два пакета сандвичи и вестник в ръце.

– Снимката ти е на първа страница на „Стандард“ – задъхано съобщи тя.

– Какво?

На снимката беше Киара, следваща Дъфийлд към апартамента му. Киара изглеждаше ослепителна; за част от секундата Страйк се пренесе назад във времето, в два и половина предишната нощ, когато тя лежеше бяла и гола под него с разпростряна върху възглавницата копринена светла коса, приличаща на сирена, и шепнеше и издаваше стонове.

Страйк се отърси от спомена и се фокусира върху снимката: той беше наполовина отрязан, бе вдигнал едната си ръка, за да държи папараците настрани.

– Няма страшно – каза той на Робин и сви рамене, като ѝ върна вестника. – Мислят ме за охранител.

– Тук пише – каза Робин, като обърна на вътрешната страница, – че тя е напуснала жилището на Дъфийлд с охранителя си в два часа.

– Ами ето нӚ.

Робин се втренчи в Страйк. Разказът му за предишната вечер приключваше с него, Дъфийлд и Киара в апартамента на Дъфийлд. Тя толкова се бе заинтригувала от сведенията, които ѝ бе съобщил, че бе забравила да се чуди къде е спал. Приела бе, че е оставил заедно модела и актьора.

Пристигнал бе в офиса, облечен с дрехите, с които беше на снимката.

Извърна се настрани и се зачете в материала на втора страница. В него дебело се намекваше, че Кира и Дъфийлд са имали любовна среща, докато предполагаемият охранител е чакал в коридора.

– И на живо ли е такава красавица? – попита Робин неубедително безучастно, докато сгъваше вестника.

– Да, такава е – отговори Страйк и се запита дали само във фантазията му тази кратка фраза прозвуча като перчене. – От кои искаш, със сирене и туршия или с яйца и майонеза.

Робин избра наслуки и се върна да яде на стола до бюрото си. Хипотезата ѝ за среднощното местонахождение на Страйк бе изместила дори вълнението ѝ от развитията в разследването на случая. Трудно щеше да примири образа на покрусен романтик, който си бе създала за него, с факта, че беше преспал със супермодел. (Изглеждаше невероятно и все пак тя бе чула с ушите си неуспешния му опит да прикрие гордостта си.)

Телефонът иззвъня отново. Страйк, чиято уста бе пълна с хляб и сирене, вдигна ръка, за да възпре Робин, преглътна и го вдигна сам.

– Корморан Страйк.

– Страйк, Уордъл е.

– Здравей, Уордъл, как върви при теб?

– Не много добре. Току-що извадихме труп от Темза и твоята визитка е там. Питах се какво можеш да ни кажеш по въпроса.

10

От деня, в който бе изнесъл вещите си от апартамента на Шарлот, Страйк за пръв път намери оправдание да се качи на такси. Разсеяно наблюдаваше как сумата расте, докато таксито се движеше към Уапинг. Шофьорът се чувстваше длъжен да му обясни защо Гордън Браун е истински позор за нацията. Страйк седя мълчаливо през цялото пътуване.

Нямаше да е първата морга, която бе посещавал, нито първият труп, който бе виждал. Беше почти имунизиран срещу пораженията, причинени от огнестрелни рани, към разкъсани тела и вътрешности, изложени на показ като стока в месарница, лъскави и кървави. Открай време не бе гнуслив; дори най-обезобразените трупове, студени и бели в чекмеджетата на фризерите, се приемаха хладнокръвно от човек с неговата професия. Онези трупове обаче, които бе видял още пресни, необработени и незащитени от официалната процедура, преследваха сънищата му отново и отново. Майка му в погребалното бюро в любимата ѝ дълга до земята рокля с ръкави буфан, изпита и все пак млада, без следи от убождания на показ. Сержант Гари Топли, лежащ в окървавената прах на онзи афганистански път с непокътнато лице, но без тяло под първите три ребра... Докато Страйк бе лежал в горещата прах, бе се опитвал да извръща очи от безизразното лице на Гари, страхувайки се да погледне надолу и да види колко от собственото му тяло липсва... Ала бе потънал толкова бързо в мъглата на забравата, че го разбра чак когато се свести в полевата болница.

Импресионистична репродукция висеше на голата тухлена стена в преддверието на моргата. Страйк закова поглед върху нея, като се чудеше къде я беше виждал преди, и накрая си спомни, че същата висеше над полицата на камината у Луси и Грег.