Зовът на кукувицата

– Господин Страйк? – повика го някакъв служител с прошарена коса в бяла престилка и латексови ръкавици, надникнал от една вътрешна врата. – Влизайте.

Тези пазители на труповете бяха почти винаги весели и приятни хора. Страйк последва мъжа в студа на голямото вътрешно помещение без прозорци, цялата дясна стена на което бе заета от големи стоманени врати към индивидуални фризери. Подът, настлан с плочки, имаше наклон към централно разположен канал; светлината на лампите бе ослепителна. Всеки шум отекваше в твърдите и лъскави повърхности и затова влизането им в помещението прозвуча така, сякаш са цяла група хора.

Метална количка стоеше готова пред една от вратите на фризерите и до нея бяха застанали двама полицаи от централното управление на полицията – Уордъл и Карвър. Първият посрещна Страйк с кимване и измърморване на поздрав, а вторият, шкембест и с лице на петна, със сако, чиито рамене бяха посипани с пърхот, само изръмжа неразбрано.

Служителят от моргата изви дебелата метална дръжка на вратата на фризера. Една над друга се показаха три анонимни глави, всяка покрита с изтънял от пране бял чаршаф. Човекът погледна табелката, прикрепена към чаршафа, покриващ средната глава; на нея нямаше име, само датата на предишния ден. Той плъзна плавно трупа по улея и сръчно го прехвърли върху приготвената носилка на колела. Страйк забеляза, че Карвър раздвижи челюстта си, когато отстъпи назад, за да освободи място на служителя да отдръпне носилката от фризера. Последва изтракване и останалите трупове изчезнаха от погледа.

– Няма да си правим труда да я местим в помещението за оглед, тъй като само ние сме тук – заяви делово служителят. – Светлината е най-добра в центъра – добави той и закара носилката точно върху канала, след което дръпна чаршафа.

Показа се тялото на Рошел Онифаде, подпухнало и раздуто; подозрителното изражение бе изтрито завинаги от лицето ѝ и бе заместено от няма почуда. От краткото описание на Уордъл по телефона Страйк бе подготвен кого ще види, когато чаршафът се дръпне, ала когато впери поглед в трупа, ужасната уязвимост на мъртвата наново го порази; сега изглеждаше много по-дребна, отколкото когато седеше срещу него, ядеше пържени картофи и укриваше информация.

Страйк им каза името ѝ, като го изговори по букви, за да могат служителят от моргата и Уордъл да го запишат правилно – единият на табелката, а другият в бележника си. Даде им единствения ѝ адрес, с който разполагаше – приюта за бездомни „Сейнт Елмо“ в Хамърсмит.

– Кой я е открил?

– Речната полиция я е измъкнала късно снощи – каза Карвър, проговаряйки за пръв път. Гласът му с изговор от Южен Лондон звучеше определено враждебно. – На труповете обикновено им трябват три седмици, за да се вдигнат до повърхността – добави той към служителя, който се прокашля предпазливо.

– Това е средното време, но не бих се учудил, ако в този случай се окаже по-кратко. Има някои индикации...

– Всичко това ще го научим от патолога – пренебрежително го прекъсна Карвър.

– Няма как да са били три седмици – обади се Страйк и служителят му отправи лека усмивка на солидарност.

– Защо пък не? – попита Карвър.

– Защото вчера станаха точно две седмици, откакто я черпих с бургер и пържени картофи.

– Аха – кимна служителят към Страйк. – Тъкмо щях да кажа, че многото въглехидрати, приети преди смъртта, може да повлияят върху състоянието на трупа. Има степен на подпухване...

– И тогава ѝ даде визитката си, така ли? – обърна се Уордъл към Страйк.

– Да, учуден съм, че още е различима.

– Беше пъхната при транспортната ѝ карта в пластмасово калъфче в задния джоб на джинсите ѝ. То я е запазило.

– С какво беше облечена?

– С яркорозово палто от изкуствена кожа, джинси и маратонки.

– Точно така бе облечена, когато я черпих с бургера.

– В такъв случай съдържанието на стомаха ще даде точна... – подхвана служителят.

– Знаете ли дали има роднини? – зададе въпрос Карвър на Страйк.

– Има леля в Килбърн. Не ѝ знам името.

През полузатворените клепачи на Рошел проблясваха очните ѝ ябълки; имаха характерната яркост на удавниците. Около ноздрите ѝ се забелязваше кървава пяна.

– Как са ръцете ѝ? – попита Страйк служителя, защото Рошел бе открита само от гърдите нагоре.

– Ръцете нямат значение – тросна се Карвър. – Приключихме тук, благодаря – обърна се той към служителя и високият му глас отекна в помещението. После каза на Страйк: – Искаме да си поговорим с вас. Колата ни е отпред.