Зовът на кукувицата

Страйк прихна за последен път, после рязко затвори сайта и изключи компютъра. Беше толкова уморен, че свалянето на протезата му отне двойно повече време от обикновено.

9

В чудесното неделно утро Страйк се отправи отново към сградата на Студентския съюз на Лондонския университет, за да вземе душ. И пак изправен в целия си ръст и с отпуснати черти на естествената за него смръщена физиономия, придоби достатъчно респектиращ вид, за да обезкуражи всякакви въпроси, и мина със сведен поглед покрай рецепцията. Повися малко в съблекалнята, изчаквайки момент на затишие, за да не му се налага да се къпе пред студентите и да натрапи в нечия памет образа на изкуствения си крак.

Чист и избръснат, взе метрото до Хамърсмит Бродуей, а на излизане се наслади на плахите слънчеви лъчи, пробиващи стъкления таван на търговската площ, водеща към улицата. Около далечните магазини по Кинг Стрийт имаше тълпи от хора, все едно беше събота. Това бе оживен и общо взето лишен от душа търговски център, но Страйк знаеше, че само десет минути ход ще го отведе до сънлив и по провинциалному спокоен район край брега на Темза.

Докато крачеше сред шума на уличното движение, той си припомни неделите от детските си години в Корнуол, когато всичко беше затворено освен църквата и плажа. Неделята имаше специална атмосфера в онези дни: тишината, наситена с ехо и шепот, лекото потракване на чинии, ароматът на сос от печено, телевизионната програма, скучна като пустата главна улица, неспирният шум на прибоя на плажа, по който с Луси тичаха до изнемога.

Веднъж майка му каза: „Ако Джоун е права и наистина отида в ада, той ще представлява нескончаеми недели в Сейнт Моус.“

Докато се отдалечаваше от търговския център по посока на Темза, Страйк набра номера на клиента си.

– Джон Бристоу.

– Много съжалявам, че те безпокоя през уикенда, Джон...

– Корморан? – рече Бристоу, мигом възприел дружелюбен тон. – Няма защо, никакъв проблем! Как мина с Уилсън?

– Много добре, полезен разговор беше, благодаря ти. Дали би могъл да ми помогнеш да открия една приятелка на Лула? Става дума за момиче, с което се е запознала по време на лечението си. Малкото ѝ име започва с Р, нещо като Рейчъл или Ракел, и е живяла в приюта „Сейнт Елмо“ в Хамърсмит, когато Лула е умряла. Да ти говори нещо?

За момент отсреща настъпи мълчание. Когато Бристоу заговори отново, в гласа му звучеше разочарование, граничещо с раздразнение.

– За какво ти е да се срещаш с нея? Танзи е категорична, че гласът, който е чула на горния етаж, е бил мъжки.

– Момичето не ме интересува като заподозряна, а като свидетел. Лула е имала среща с нея в магазина „Вашти“ непосредствено след посещението при майка ти.

– Да, знам, този факт излезе по време на следствието. Ти си знаеш работата, разбира се, но не виждам как тя би могла да знае какво се е случило през онази нощ. Изчакай за момент, Корморан. В жилището на майка ми съм и тук има други хора, трябва да намеря по-тихо местенце...

Страйк чу звуци от движение, промърморено „Прощавай“, след което Бристоу заприказва отново:

– Извинявай, не ми се щеше да говоря за това пред медицинската сестра. Всъщност отначало помислих, че ми звъниш заради Дъфийлд. Всичките ми познати се изредиха да ми кажат.

– Да ти кажат какво?

– Явно не четеш „Нюз ъв дъ Уърлд“. Там всичко е описано и придружено със снимки: Дъфийлд се изтърсил вчера при майка ми като гръм от ясно небе. Пред къщата се струпали фотографи, което създало куп неудобства и притеснило съседите. Аз бях излязъл с Алисън, иначе никога не бих го пуснал.

– Какво е искал?

– Добър въпрос. Пари според Тони, чичо ми, но пък Тони храни непоклатимото убеждение, че хората вечно пари търсят. Във всеки случай по този въпрос нищо не би могъл да постигне, защото имам пълномощно. Един бог знае защо е дошъл. Има поне една малка утеха: мама въобще не разбрала кой е той. Взема извънредно силни болкоуспокояващи.

– Как са узнали репортерите, че ще ходи там?

– А това вече е отличен въпрос – отбеляза Бристоу. – Според Тони лично той им е съобщил.

– Как е майка ти?

– Зле, много зле. Казват, че може да изкара така седмици или пък... да се случи всеки момент.

– Съжалявам да го чуя – каза Страйк. Той повиши глас, защото минаваше под надлез, където шумът от превозните средства беше много силен. – Е, ако си спомниш името на приятелката на Лула от „Вашти“...

– Все още не разбирам защо проявяваш такъв интерес към нея.

– Лула е накарала това момиче да измине целия път от Хамърсмит до Нотинг Хил, прекарала е петнайсет минути с нея и си е тръгнала. Защо не е останала? Защо срещата им е траяла толкова кратко? Скарали ли са се? Всичко необичайно, случило се преди внезапна смърт, може да има някаква връзка.

– Ясно – колебливо изрече Бристоу. – Но... подобно поведение никак не беше непривично за Лула. Казах ти, че тя можеше да бъде малко... малко себична. Съвсем в неин стил е да реши, че едно формално появяване ще ощастливи момичето. Често проявяваше кратък ентусиазъм към разни хора и после ги зарязваше.