Зовът на кукувицата

– Имате ли име и адрес на лелята? – попита Страйк, но и двамата поклатиха глави. – Как е фамилията на Рошел?

– Нямам представа. А ти, Кариан? Повечето хора тук ги знаем само по малко име – каза той на Страйк.

Не успя да измъкне много повече от тях. Последния път Рошел бе останала в приюта повече от два месеца. Плешивият беше чувал, че посещавала амбулаторна клиника в Сейнт Томас за известно време, но не знаеше дали ходи още там.

– Имаше пристъпи на психоза. Много лекарства пие.

– Не ѝ мигна окото, когато Лула умря – изтърси неочаквано Кариан. – Все тая ѝ беше.

И двамата мъже я погледнаха. Тя сви рамене като човек, изрекъл гласно нелицеприятна истина.

– Ако Рошел се появи, бихте ли ѝ предали да ми се обади? – помоли ги Страйк и им даде по една от визитките си. Те ги разгледаха с интерес.

Докато вниманието им бе ангажирано с тях, той сръчно измъкна през малкия отвор в решетката броя на „Нюз ъв дъ Уърлд“ на жената с дъвката и го пъхна под мишницата си. После весело се сбогува с двамата и си тръгна.

Беше топъл пролетен следобед. Страйк пое към моста Хамърсмит, бледозелен, с живописно блестящи под слънцето златни орнаменти. Самотен лебед плаваше покрай отвъдния бряг на Темза. Офисите и магазините сякаш бяха на сто километра оттук. Сви вдясно и тръгна по алеята между крайречната стена и редицата ниски сгради, някои с тераси или обвити с глициния.

Страйк си взе една бира в „Блу Анкър“ и седна отвън на дървена пейка с лице към водата и с гръб към фасадата на заведението в тъмносиньо и бяло. Запали цигара и обърна на четвърта страница на вестника, където се мъдреше цветна снимка на Еван Дъфийлд (с наведена глава и голям букет бели цветя в ръка и с веещо се зад него черно палто) под заглавие „Дъфийлд посещава майката на Лула на смъртното ѝ легло“.

Материалът беше безличен, нищо повече от надписа над снимката в поразширен вид. Очната линия, развятото палто и отнесеното изражение припомняха вида на Дъфийлд на погребението на приятелката му. В няколкото реда той бе описан като „разстроения актьор и музикант Еван Дъфийлд“.

Мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му и той го извади. Беше получил съобщение от непознат номер:

„Нюз ъв дъ Уърлд“, четвърта страница, Еван Дъфийлд. Робин.

Усмихна се срещу малкия екран, преди да върне отново телефона в джоба си. Слънцето топлеше главата и раменете му. Крещяха чайки, кръжащи в небето над него, и Страйк с приятната мисъл, че няма ангажименти и никой не го очаква, се настани удобно на слънчевата пейка, за да изчете вестника от първата до последната страница.

10

Робин стоеше права и се поклащаше заедно с останалите натъпкани пътници във влака по линията на метрото „Бейкърлу“, движещ се на север. Физиономиите на всички околни бяха напрегнати и печални, както се полага за понеделник сутрин. Тя чу сигнала на телефона си и го измъкна със затруднение от джоба на палтото, при което заби лакът кой знае в коя част на отпуснатото тяло на мъжа до себе си в костюм и с лош дъх. Щом видя, че съобщението е от Страйк, за миг изпита вълнение почти като вчерашното, когато видя Дъфийлд във вестника. Извика съобщението на екрана и прочете:

Излизам. Ключът е зад казанчето в тоалетната. Страйк.

Не пъхна обратно телефона в джоба си, а продължи да го държи, докато влакът с тракане минаваше през тъмни тунели, и се опитваше да избегне дъха на съседа си с провисналата плът. Беше в кисело настроение. Предишния ден с Матю бяха обядвали в компанията на двама негови приятели от университета в любимия му гастропъб „Уиндмил он дъ Комън“. Когато зърна снимката на Еван Дъфийлд в отворения вестник на близката маса, набързо се извини тъкмо посред една от историите на Матю и излезе отвън да изпрати съобщение на Страйк.

По-късно Матю я бе упрекнал, че е демонстрирала лоши обноски и още по-непростимо – не е дала обяснение, и то само и само за да поддържа тази нелепа загадъчност.

Робин стисна здраво кожената дръжка и когато влакът забави скорост, дебелият ѝ съсед се наклони и се долепи до нея. Почувства се някак глупаво и в същото време се ядоса на двамата мъже, особено на детектива, който очевидно не проявяваше интерес към необичайното поведение на бившето гадже на Лула Ландри.

След като стигна през обичайния хаос и строителните отпадъци до Денмарк Стрийт, измъкна ключа иззад казанчето според инструкциите и отново бе отрязана от надменното момиче в службата на Фреди Бестигуи, Робин изпадна в крайно лошо настроение.

Макар да не го знаеше, в този момент Страйк минаваше покрай сцената на най-романтичните моменти от живота на Робин. Когато вървеше от страната на Сейнт Джеймсис в посока към Гласхаус Стрийт, стълбите под статуята на Ерос бяха изпълнени с италиански тийнейджъри.