Зовът на кукувицата

Входът към „Барак“, нощния клуб, който толкова много се бе харесал на Дийби Мак, че той беше останал там часове наред, след като току-що бе слязъл от самолета от Лос Анджелис, беше на кратко разстояние пеш от Пикадили Съркъс. Фасадата имаше вид на изградена от промишлен бетон, а името беше изписано вертикално с лъскави черни букви. Клубът бе разположен на четири етажа. Както Страйк беше очаквал, входът му беше заобиколен от охранителни камери, чийто обхват според него покриваше по-голямата част от улицата. Заобиколи сградата, огледа пожарните изходи и си направи скица на мястото.

След втората продължителна интернет сесия предишната вечер Страйк имаше самочувствието, че е проучил издъно темата за публично декларирания интерес на Дийби Мак към Лула Ландри. Рапърът беше я споменал в текста на три парчета в два отделни албума; бе се изказвал за нея в интервюта като за идеалната жена и негова сродна душа. Трудно беше да се прецени доколко Мак очакваше тези му коментари да се приемат сериозно; вероятно трябваше да се посрещнат с резерви, първо, заради чувството му за хумор, едновременно сдържано и лукаво, и, второ, заради респекта, примесен със страх, изпитван от всеки интервюиращ при среща с него.

Бивш член на банда, арестуван за незаконно притежание на оръжие и за наркотици в родния си Лос Анджелис, благодарение на звукозаписната си кариера сега Мак беше мултимилионер с не един доходен бизнес. Нищо чудно, че репортерите бяха „развълнувани“, ако трябваше да използва определението на Робин, когато се бе разчуло, че звукозаписната компания на Мак му е наела апартамент под този на Лула. Правеха се дръзки предположения какво би могло да се случи, когато жената мечта за Мак се окажеше на съседния етаж, и как този възпламенителен нов елемент можеше да повлияе върху колебливата връзка на Ландри и Дъфийлд. На тези фантазьорски истории бе придадена пикантност чрез несъмнено фалшиви изказвания от приятели на двамата: „Той вече ѝ се е обадил и я е поканил на вечеря“, „Тя планира малък купон в негова чест при пристигането му в Лондон“. Материалите в този дух почти изцяло засенчваха възмущението на неколцина водещи рубрики журналисти, че два пъти осъжданият Мак, чиято музика (така твърдяха те) прославяше криминалното му минало, изобщо ще влезе в страната.

Когато реши, че улиците около „Барак“ нямат какво повече да му кажат, Страйк продължи пеша, като си отбелязваше жълтите маркировъчни линии в околността, ограниченията за паркиране в петък вечер и близките заведения и магазини, снабдени със собствени охранителни камери. Щом приключи с бележките си, реши, че е заслужил чаша чай и кифличка с бекон, и с парите за разноски в малко кафене се наслади и на двете, докато четеше изоставен брой на „Дейли Мейл“.

Мобилният му телефон зазвъня, когато започваше втората си чаша чай и вече беше преполовил един забавен материал за гафа на премиера, нарекъл възрастна избирателка „тесногръда“, без да съзнава, че микрофонът му още е включен.

Седмица по-рано Страйк бе препращал обажданията на нежеланата си временна секретарка на гласовата поща. Днешното прие лично.

– Здравей, Робин, как си?

– Добре. Обаждам се да ви предам съобщения за вас.

– Казвай – рече Страйк и извади химикалка.

– Току-що се обади Алисън Кресуел, секретарката на Джон Бристоу, за да съобщи, че е запазила маса в „Сиприани“ за един часа утре, та той да може да ви запознае с Танзи Бестигуи.

– Чудесно.

– Отново пробвах с продуцентската компания на Фреди Бестигуи. Започнаха да се дразнят. Твърдят, че бил в Ел Ей. Предадох още веднъж молбата да ви се обади.

– Добре.

– Питър Гилеспи телефонира пак.

– Ъхъ – рече Страйк.

– Каза, че е спешно, и моли да му позвъните при първа възможност.

На Страйк му се прищя да ѝ поръча да позвъни на Гилеспи и да му предаде да си го начука.

– Да, ще го направя. Слушай, би ли ми пратила в съобщение адреса на нощния клуб „Узи“?

– Непременно.

– И се помъчи да откриеш телефонен номер на Гай Соме, дизайнер е.

– Произнася се „Ги“ – поправи го Робин.

– Какво?

– Малкото му име се произнася по френски, „Ги“.

– О, да. Опитай се да откриеш номер за контакт с него.

– Разбрано – каза Робин.

– Питай го има ли желание да разговаря с мен. Остави му съобщение кой съм и кой ме е наел.

– Добре.

За Страйк не остана незабелязано, че тонът на Робин беше леден. След секунда или две му хрумна каква можеше да е причината.

– Между другото много ти благодаря за вчерашния есемес – каза той. – Прощавай, че не ти отговорих, щеше да изглежда странно, че пиша съобщение там, където се намирах. Чудесно ще е, ако се обадиш на Найджъл Клемънтс, агента на Дъфийлд, за да поискаш среща.

Враждебността ѝ мигом се стопи, каквато бе и целта му. Когато заговори, гласът ѝ бе с много градуси по-топъл; по-точно казано, граничеше с ентусиазъм.

– Но Дъфийлд няма как да е имал нещо общо, разполага с желязно алиби!

– Ще го видим колко е желязно – умишлено злокобно произнесе Страйк. – И още нещо, Робин, ако пристигне нова смъртна заплапаха... обикновено идват в понеделник...

– Да? – възбудено отвърна тя.