Зовът на кукувицата

Разочарованието му от избраната от Страйк посока на разследването беше толкова очевидно, че детективът реши да приложи друга тактика като някакъв вид оправдание на огромния хонорар, плащан от клиента му.

– Другата причина, поради която се обаждам, е да те уведомя, че утре вечер ще се срещна с един от служителите в полицията, отговарял за случая. Ерик Уордъл. Надявам се да се добера до полицейското досие.

– Фантастично! – Бристоу звучеше впечатлен. – Бързо действаш!

– Имам добри контакти в централното управление.

– Значи ще можеш да измъкнеш отговори за Бягащия. Прочете ли бележките ми?

– Да, много са ми полезни – рече Страйк.

– Аз пък се опитвам да уредя обяд с Танзи Бестигуи тази седмица, та да чуеш от първа ръка показанията ѝ. Ще позвъня на секретарката ти, става ли?

– Чудесно.

„Поне един плюс има в ситуацията да държиш секретарка без работа, която дори не ти е по джоба, помисли си Страйк, след като разговорът приключи: създава впечатление за професионализъм.“

Приютът за бездомни „Сейнт Елмо“ се оказа разположен точно зад шумния бетонен надлез. Беше грозноват и с неправилни пропорции съвременен братовчед на сградата на Лула в Мейфеър, с червени тухли със зацапани бели фуги; нямаше каменни стълби, нито градина, нито елегантни съседи, а очукана врата, отваряща се директно към улицата, лющеща се боя по первазите на прозорците и запуснат вид. Утилитарният модерен свят го бе притиснал отстрани и той стърчеше, сгушен и мизерен, несинхронизиран с обкръжението си, само на двайсет метра от надлеза, така че прозорците на горните етажи гледаха право към бетонните бариери и безкрайния поток от коли. Впечатлението за благотворителна институция се подсилваше от големия сребрист звънец и домофонното табло до вратата, както и от откровено грозната черна камера с висящи жици.

Кльощаво момиче с херпес на устната пушеше изправено пред входната врата; беше облечено в мръсен мъжки пуловер, който го скриваше цялото. Облегнато на стената, то се взираше с празен поглед към търговския център, отдалечен само на пет минути пеша, и когато Страйк натисна звънеца, който даваше достъп до приюта, го изгледа внимателно и пресметливо, явно оценявайки потенциала му.

Непосредствено зад вратата се намираше малко и задушно фоайе със замърсен под и овехтяла дървена ламперия. Вляво и вдясно две заключени стъклени врати осигуряваха видимост към гол коридор и потискаща странична стая с маса, отрупана с брошури, стара дъска за играта „Дартс“ и стена, нашарена с дупки. Право напред имаше рецепция във формата на павилион, защитена с метална решетка.

Жената зад гишето дъвчеше дъвка и четеше вестник. Изгледа Страйк недоброжелателно и с подозрение, когато той я попита дали може да говори с момиче, чието име е нещо като Рейчъл и което е било приятелка на Лула Ландри.

– Журналист ли сте?

– Не, не съм. Аз съм приятел на приятел.

– Би трябвало да ѝ знаете името тогава.

– Рейчъл? Ракел? Нещо такова.

Един оплешивяващ мъж се появи в кабинката зад гърба на жената.

– Аз съм частен детектив – каза Страйк, повишавайки глас, и мъжът погледна към него с интерес. – Ето визитката ми. Нает съм от брата на Лула Ландри и трябва да поговоря с...

– О, търсите Рошел ли? – попита плешивият, като се приближи до решетката. – Няма я тук, приятел. Замина си.

Колежката му, очевидно раздразнена от неговата готовност да говори със Страйк, напусна мястото си на гишето и изчезна от поглед.

– Кога се случи това?

– Преди седмици. Минаха два месеца дори.

– Имате ли представа къде е отишла?

– Никаква. Сигурно пак нощува където ѝ падне. Идва тук и си отива на няколко пъти. Мъчно момиче е тя. Има психични отклонения. Кариан може да знае нещо за нея, почакайте. Кариан! Хей! Кариан!

Безкръвното момиче с херпеса на устната се прибра от слънчевата улица с присвити очи.

– К’во?

– Да си виждала Рошел?

– Че що ми е да я виждам тая мърла?

– Значи не си я виждала? – попита плешивият.

– Не съм. Имаш ли цигара?

Страйк ѝ даде една и тя я пъхна зад ухото си.

– Някъде наблизо се мотае. Джанин я видяла – каза Кариан. – Рошел викаше, че имала апартамент, лъжкинята недна. Че Лула Ландри ѝ оставила всичко. Ама не. За какво ти е Рошел? – попита тя Страйк и беше очевидно, че се чуди дали не може да изкара някакви пари от него.

– Искам да я попитам разни неща.

– За какво?

– За Лула Ландри.

– О... – рече Кариан и пресметливите ѝ очи засвяткаха. – Не бяха кой знае какви дружки. Не ѝ вярвай за всичко на Рошел, тя лъже.

– За какво лъже? – попита Страйк.

– За всичко. Сигурно е задигнала половината вещи, за които разправяше, че Ландри ѝ ги е купила.

– Хайде стига, Кариан – меко я смъмри мъжът. – Те наистина бяха приятелки – обърна се той към Страйк. – Ландри идваше тук и я вземаше с колата си. И това създаваше известно напрежение. – Той стрелна с поглед Кариан.

– Не и от мен – тросна се Кариан. – Тая Ландри беше една излязла от калта кучка. И не беше чак толкова хубава.

– Рошел ми е казвала, че има леля в Килбърн – каза плешивият мъж.

– Ама не се разбира с нея – намеси се момичето.