Зовът на кукувицата

– Прибери я в папката – каза Страйк.

Той не можеше да е сигурен – изглеждаше неправдоподобно, бе оставила у него впечатлението, че е много целомъдрена, – но му се стори, че я чува как измърморва „Майната ти“, когато затваряше.

Страйк прекара останалата част от деня, ангажиран с досадна, но необходима черна работа. Когато Робин му прати адреса, той посети втория за деня нощен клуб, този път в Южен Кенсингтън. Контрастът с „Барак“ беше екстремален; „Узи“ имаше дискретен вход, все едно за елегантна частна къща. Над неговите врати също имаше охранителни камери. После Страйк взе автобус до Чарлс Стрийт, където бе почти сигурен, че живее Ги Соме, и извървя най-прекия според него маршрут между адреса на дизайнера и лобното място на Лула Ландри.

В късния следобед кракът вече го болеше силно и той спря за почивка и още сандвичи, преди да поеме към „Федърс“, близо до Скотланд Ярд, където беше срещата му с Ерик Уордъл.

Беше поредният викториански пъб, този път с огромни прозорци почти от пода до тавана, гледащи към великолепна сива сграда от двайсетте години на двайсети век, декорирана със статуи на Джейкъб Ъпстайн. Най-близките от тях бяха поставени над вратите и се взираха надолу към прозорците на пъба; свирепо божество бе прегърнато от невръстния му син, чието тяло бе извъртяно по странен начин, така че гениталите му бяха на показ. Времето бе довело до ерозия, заличила повода за шок.

Вътре във „Федърс“ игрални автомати потракваха, дрънчаха и святкаха в основните цветове; монтираните на тапицираните с кожа стени плазмени телевизори показваха мача на „Уест Бромич Албион“ срещу „Челси“ без звук, докато от скрити усилватели се разнасяше драматичният глас на Ейми Уайнхаус. Названията на бирите бяха написани на кремавата стена над дългия бар, разположен срещу широко стълбище от тъмно дърво с извити стъпала и блестящ месингов парапет, водещо към първия етаж.

Страйк трябваше да изчака, за да бъде обслужен, което му даде време да се огледа. Заведението беше пълно с мъже, повечето късоподстригани по войнишки; ала около висока маса стояха три момичета с портокалов тен и впити рокли с пайети, които отмятаха прекомерно изправените си изрусени коси и ненужно преместваха тежестта си от единия на другия крак върху високите си нестабилни токове. Преструваха се, че не забелязват как единственият самотен пияч, хубав мъж с момчешко излъчване, облечен в кожено яке, който седеше на високо столче пред бара край близкия прозорец, методично ги изучава с опитно око. Страйк си взе пинта „Дум Бар“ и приближи оценяващия.

– Корморан Страйк – представи се той, като приближи масата на Уордъл. Уордъл имаше коса, за каквато Страйк завиждаше на мъжете; с нея никога нямаше да си спечели прякор „Срамнокосместия“.

– Да, помислих си, че може да си ти – каза полицаят и двамата се ръкуваха. – Анстис каза, че си едър.

Страйк придърпа стол от бара и Уордъл подхвана без увод:

– Е, какво имаш за мен?

– Миналия месец е имало наръгване, довело до смърт край Ийлинг Бродуей. Жертвата е Лиам Йейтс. Бил е информатор на полицията, нали?

– Да, намушкан беше с нож във врата. Ала ние знаем кой го е извършил – със снизходителен смях го уведоми Уордъл. – Половината мошеници в Лондон го знаят. Ако това ти е информацията...

– Обаче не знаете къде е той, нали?

С бърз поглед към момичетата, които се преструваха на нехайни, Уордъл извади бележник от джоба си.

– Продължавай.

– Има едно момиче, което работи в букмейкърския пункт „Бетбъстърс“ на Хакни Роуд, на име Шона Холанд. Живее в апартамент под наем през две преки от пункта. В момента има нежелан гост у дома, някой си Брет Фиърни, който често пребивал сестра ѝ. Очевидно той не е от онези типове, на които отказваш услуга.

– Имаш ли пълния адрес? – попита Уордъл, който записваше усилено.

– Дадох ти името на наемателката и половината пощенски код. Вземи положи малко детективски труд.

– И откъде каза, че си научил това? – отново поиска да се осведоми Уордъл, като продължаваше да пише бързо в бележника, опрян на коляното му под масата.

– Не казах – отвърна Страйк с равен тон и отпи от бирата си.

– Виждам, интересни приятели имаш.

– Много. И тъй в духа на честната размяна...

Уордъл прибра бележника в джоба си и се засмя.

– Онова, което ми даваш, може да е нищо и половина.

– Не е. Играй честно, Уордъл.

Полицаят остана вгледан в Страйк за момент, очевидно раздвояван помежду симпатия и подозрение.

– Какво очакваш в такъв случай?

– Казах ти по телефона: малко вътрешна информация за случая Лула Ландри.

– Не четеш ли вестници?

– Казах „вътрешна информация“. Клиентът ми подозира нечиста игра.

Уордъл се намръщи.

– Някой таблоид ли те нае?

– Не – отвърна Страйк. – Брат ѝ.

– Джон Бристоу?

Уордъл удари една продължителна глътка от бирата си с очи, приковани в бедрата на най-близкото момиче, а венчалната му халка отрази червената светлина от игралния автомат.

– Още ли е обсебен от записите от охранителните камери?

– Спомена ги – призна Страйк.