Зовът на кукувицата

– Опитахме се да открием двамата чернокожи мъже – каза Уордъл. – Призовахме ги публично. Нито един от двамата не се яви. Не е голяма изненада. Включила се е аларма на кола точно когато те са минавали покрай нея. Мазерати. Изискан вкус.

– Значи смяташ, че са крадели коли?

– Не казвам, че са излезли конкретно с тази цел. Може да са видели добра възможност, като са я зърнали паркирана там. Що за блейка оставя мазерати на улицата? Но е било близо два през нощта при температура под нулата и не мога да измисля достатъчно невинни причини двама мъже да решат да се срещнат на улица в Мейфеър, където нито един от тях не живее, доколкото успяхме да установим.

– Нямате ли представа откъде са дошли и къде са отишли после?

– Почти сме сигурни за онзи, в когото се е втренчил Бристоу – мъжа, вървял към жилището точно преди тя да падне, – че е слязъл от автобус номер трийсет и осем на Уилтън Стрийт в единайсет и петнайсет. Не може да се каже какво е правил, преди да мине покрай камерата в края на Белами Роуд час и половина по-късно. После е изтичал обратно покрай нея десет минути след скока на Ландри, спринтирал е по Белами Роуд и вероятно е стигнал до Уелдън Стрийт. Има запис на мъж, отговарящ на описанието му – висок, чернокож, с нахлупена качулка и скрито в шал лице, – от камерата на Тиобалдс Роуд около двайсет минути по-късно.

– С добра скорост е тичал, ако е стигнал до Тиобалдс Роуд за двайсет минути – отбеляза Страйк. – Това е някъде около Клъркънуел, нали? Прави към три километра и половина. При това тротоарите са били заледени.

– Може и да не е бил той. Записът беше с лошо качество. Бристоу беше решил, че е много подозрителен с това скрито лице, но тогава беше минус десет градуса. Аз самият отидох на работа с маска за ски. Но независимо той ли е бил човекът на Тиобалдс Роуд, или не, никой не се яви да каже, че го е разпознал.

– А другият?

– Тичал е по Халиуел Стрийт около двеста метра. Нямаме представа къде е отишъл след това.

– Нито кога е влязъл в района ли?

– Отвсякъде може да е дошъл. Нямаме друг запис с него.

– Охранителните камери в Лондон не са ли десет хиляди на брой?

– Не са навсякъде. Камерите не са отговор на проблемите ни, ако не са редовно поддържани и контролирани. Онази на Гариман Стрийт е била повредена, а по Медоуфийлд Роуд и Хартли Стрийт изобщо няма поставени. И ти си като всички, Страйк; врещиш за гражданските си права, когато си казал на госпожата си, че си работил, а си бил в стриптийз клуб, но държиш да има двайсет и четири часово наблюдение над къщата ти, когато някой е отворил прозореца на банята ти с взлом. Не може и двете да имаш.

– Аз не искам нито едното, нито другото – уточни Страйк. – Само питам какво знаете за Бягащ номер две.

– Омотан до веждите също като приятеля си, само ръцете му се виждат. Ако бях на негово място и имах причина да съм гузен за онова мазерати, бих хлътнал в някой бар и бих излязъл оттам сред група хора. Има едно заведение „Боджо“ на Халиуел Стрийт, където може да е влязъл и да се е смесил с посетителите. Проверихме го – каза Уордъл, като изпревари въпроса на Страйк. – Никой не го разпозна от записа на камерата.

Известно време пиха мълчаливо.

– Дори да бяхме ги открили – каза Уордъл, като остави чашата си, – най-многото, което можехме да научим от тях, е, че са станали очевидци на скока ѝ. Нямаше необяснима ДНК в апартамента ѝ. В него не е влизал никой, който да има работа там.

– Не само записите от охранителните камери предизвикват подозрения у Бристоу – заяви Страйк. – Той поддържа контакт с Танзи Бестигуи.

– Хич не ми я споменавай проклетата Танзи Бестигуи – раздразнено промърмори Уордъл.

– Ще я споменавам, защото според моя клиент тя казва истината.

– Значи още държи на версията си, а? Не се е отказала? Нека ти кажа тогава за Танзи Бестигуи, щом искаш.

– Давай – подкани го Страйк, притиснал с една ръка халбата бира до гърдите си.