Зовът на кукувицата

– Получих съобщението ти вчера, но мама е зле, а нямаме болногледачка за днес следобед. Алисън ще дойде да ми прави компания. Може да се видим утре в обедната ми почивка, ако си свободен. Има ли някакво развитие? – с надежда попита той.

– Известно – отвърна предпазливо Страйк. – Слушай, къде е лаптопът на сестра ти?

– Тук, в апартамента на мама. Защо?

– Имаш ли нещо против да го погледна?

– Нямам – отвърна Бристоу. – Искаш ли да ти го донеса утре?

Страйк се съгласи, че това е добра идея. Когато Бристоу му съобщи името и адреса на любимото си заведение за похапване близо до кантората му и затвори, Страйк посегна за цигарите си и известно време лежа и пуши, като гледаше шарките по тавана, изрисувани от слънчевите лъчи, които проникваха през процепите на щорите, и се наслаждаваше на тишината и самотата, на отсъствието на пищящи деца и на опитите на Луси да го разпитва през оглушителните крясъци на най-малкия си син. Усетил почти обич към този спокоен офис, той угаси цигарата, стана и се приготви да вземе обичайния си душ в сградата на Студентския съюз.

След още няколко опита късно вечерта най-сетне се свърза с Дерик Уилсън.

– Тази седмица не може да дойдеш – каза му Уилсън. – Господин Бестигуи постоянно е тук напоследък. Трябва да мисля за работата си, разбери ме. Ще ти се обадя, ако излезе удобен момент, става ли?

Страйк чу електрически звънец в далечината.

– Сега на работа ли си? – попита той, преди Уилсън да е успял да затвори.

Чу пазача да казва встрани от слушалката: „Подпиши се в книгата, мой човек.“

– Какво? – извика по-силно на Страйк.

– Ако си там сега, би ли проверил в дневника за името на приятелка, която е посещавала Лула понякога.

– Каква приятелка? – попита Уилсън, а настрани измърмори: – Довиждане.

– Момичето, за което спомена Кийрън, приятелката от клиниката. Рошел. Трябва ми фамилията ѝ.

– О, тази, да – каза Уилсън. – Добре, ще погледна и ще ти позвъня.

– Не би ли могъл сега да провериш?

Чу Уилсън да въздиша.

– Да, добре. Чакай така.

Чуха се неопределени шумове от движение, а после от прелистване на страници. Докато чакаше, Страйк разгледа на екрана на компютъра си няколко дрехи по дизайн на Ги Соме.

– Да, ето я тук – изрече Уилсън в ухото му. – Името ѝ е Рошел... не мога да го прочета... нещо като Онифаде.

– Ще ми го кажеш ли по букви?

Уилсън го стори и Страйк го записа.

– Кога за последен път е била там, Дерик?

– В началото на ноември – отвърна Уилсън. А после, след като каза на някого „Добър вечер“, заяви: – Трябва да затварям.

Прекъсна, докато Страйк още му благодареше, така че детективът се върна към кутийката си с бира и към съзерцаването на дневно модерно облекло, така както го виждаше Ги Соме, и по-конкретно на суичер с цип и качулка и стилизирани златни букви „ГС“ в горната част вляво. Логото го имаше по цялата мъжка претапорте колекция на уебсайта на дизайнера. Страйк не беше съвсем наясно за смисъла на „претапорте“, защото буквалното значение „готово за носене“ твърдеше очевидното, но във всеки случай заключи, че става дума за по-евтино облекло. Вторият раздел на сайта, назован просто „Ги Соме“, съдържаше модели на дрехи за по хиляди лири. Въпреки неуморните усилия на Робин дизайнерът на тези червеникавокафяви костюми, гъстоплетени вратовръзки, минирокли с парченца от огледало в бродерията и кожени широкополи шапки оставаше глух за всичките ѝ молби да бъде уредена среща на тема смъртта на любимия му модел.

4

Мислиш че нищо не мога да ти направя но се лъжеш гадино да знаеш че ще те спипам. Аз ти вярвах а ти да ми погодиш това. Ще ти изтръгна патката и ще ти я натикам в гърлото та да се задушиш от нея. Като свърша с теб майка ти няма да те познае. Да знаеш че ще те очистя Страйк боклук неден.

– Хубав ден е навън.

– Моля ви да прочетете това. Моля ви.

Беше понеделник сутрин и Страйк тъкмо се връщаше от слънчевата улица, където бе излязъл да пуши и да побъбри с момичето от музикалния магазин отсреща. Косата на Робин отново беше разпусната; днес очевидно нямаше повече интервюта. Това умозаключение в комбинация с ефекта от слънцето след дъжда повиши настроението на Страйк. Ала Робин изглеждаше напрегната, застанала зад бюрото с розов лист хартия в ръце, украсен с обичайните котенца.

– Не се отказва, а?

Страйк взе писмото, прочете го и се ухили.

– Не разбирам защо не отивате в полицията – заяви Робин. – Такива ужасни неща иска да ви причини...

– Сложи го в папката – отсече безгрижно Страйк, пусна писмото на бюрото и запрелиства оскъдната поща за деня.

– Това не е всичко – каза Робин, очевидно нервирана от това му отношение. – Обадиха се от „Временни кадри“.

– Така ли? Какво искат?

– Питаха за мен – отвърна Робин. – Очевидно подозират, че още съм тук.

– Ти какво им каза?

– Престорих се на друга.

– Съобразително си постъпила. На коя?

– Представих се като Анабел.

– Когато на хората им се наложи да посочат без обмисляне фалшиво име, обикновено избират някое, започващо с А. Знаеше ли го?

– Ами ако изпратят някого да провери?

– Е и?

– От вас ще се опитат да измъкнат пари, не от мен! Ще настояват да им платите такса.