12 те вятъра

Той плати разумната цена за един прекрасен лаврак и помоли да му го увият в кафява хартия. Шофьорът му го прибра в пазарската мрежа, която вече се издуваше от лъскав морав патладжан, яркожълт грейпфрут и зряла кафява папая. По-нататък на обветрения кей имаше сергия, на която ще намери най-едрите скариди. Милиардерът си запроправя път през навалицата от местни купувачи и австралийски туристи, за да направи следващата си покупка.

Но Лудия Майк го спря и му подаде телефона.

Айрънуд си погледна часовника. На агент Джак Лайл му беше отнело почти два дни да анализира корнуолската разпечатка.

Той взе джиесема и избра място между две сергии, където да се облегне на грубия дъсчен парапет и да проведе личен и доходен разговор.

- Е, какво ви казаха вашите експерти? - Говореше дружелюбно, демонстрираше, че владее положението.

- За какво? - попита неочакван, но познат глас.

- Мерит?

- Извинявам се, че ви се обаждам по тоя начин, но сателитната връзка може да се...

Айрънуд с усилие сниши глас.

- Къде си?

- Май е по-добре да не знаете. Оная работа в Корнуол не мина, както се надявахме.

- Продължавай.

- Макклеъри стигнаха там първи. Няма никаква логика, обаче го разрушиха.

Айрънуд усети, че телефонът затреперва в юмрука му. Докъде щеше да стигне с тая измислица неговият шеф на сигурността?

- Къде е синът ми?

Мерит издиша рязко - нещо нетипично за него.

- Няма как да ви го кажа по-добре. Синът ви попадна сред взривовете и пещерата се срути. Опитах се да го измъкна, но... той не оцеля.

Милиардерът трябваше да се съсредоточи върху всяка дума, която изричаше, за да скрие обзелия го гняв.

- Тогава защо е заловен от военновъздушните сили и им разправя неща, които самият аз не знам?

Мерит се поколеба.

- Видях тавана на тунела да пада върху него...

- Какво си направил с Франк Биън?

- С програмиста ли? Нищо. Не съм го виждал от...

- Франк е мъртъв, Мерит. Синът ми твърди, че ти си го убил.

- Не съм. Защо да го убивам?

- Онзи ден, когато Дейв ми даде харда, между вас двамата ставаше нещо. Заради теб ли избяга?

- Вашият гений ви окраде и се сдуши с враговете ви, а вие ме обвинявате, че е избягал?!

- Сега се питам дали не си убил и Флориан Макклейри. Винаги съм смятал това... „различие в мненията" между мен и оная заблудена фондация за джентълменски противоречия. Но ако синът ми е прав, ти си ги превърнал в нещо като война.

- Той лъже. Няма какво да добавя.

Айрънуд си представи за миг сина си, ранен в болница, готов да разруши всичко, което баща му се е мъчил да изгради, наследството на истината, което искаше да завещае на света. „Понеже виждах само каквото ми се искаше да виждам... чувах само каквото ми се искаше да чувам... не обръщах внимание на доказателствата..."

Той пропъди мисълта за онова, което вече не можеше да промени.

- Тогава го докажи. Обясни ми всичко - лично.

- Защо? За да можете да ме размените срещу сина си ли?

- Военновъздушните сили не се интересуват от тебе. А сега ми кажи дали ще дойдеш да защитиш доброто си име?

- Вие как смятате?

- Приемам това за „не". - Айрънуд прекъсна връзката. Този отговор бе и обявяване на война от страна на един убиец.

Борбата му за истината току-що се беше превърнала в борба за оцеляване.

- Не ми прилича особено - отбеляза Дейвид.

- Тъкмо това е целта - отвърна Джес.

На близо петдесет километра от Алис Спрингс мръсният ландкрузър мина бавно по лъкатушния черен път и влезе през широко отворения портал на оградата от провиснала телена мрежа, която едва ли представляваше някакво препятствие.

В далечината, зад старата ламаринена кабина на пазача, се издигаше внушителен пясъчников масив. Точно зад кабината имаше избеляла от слънцето и изтрита от вятъра табела - списък на фирми за колокационни услуги. Посочваха се товарни отсеци, през които можеше да се стигне до всяка от тях. Дървената бариера до кабината беше спусната, привидно ограничавайки достъпа нататък, макар че през нея лесно можеше да мине автомобил.

Джес спря джипа пред бариерата.

- А сега?

- Няма да чакаме дълго.

След по-малко от минута отстрани на пътя се появи друга кола. Ландроувър „Дифендър". Върху багажника на очукания и покрит с дебел пласт прах джип бяха закрепени с ремъци резервни бидони гориво. Изглеждаше стар, но Дейвид чуваше двигателя му дори през затворените прозорци. Беше нов и мощен.

Шофьорът слезе, без да бърза. Носеше жълто-кафяв панталон до коленете, масленозелена риза с пагони, цялата в петна от пот, здрави обувки и нещо, което според Дейвид трябваше да е австралийски вариант на каубойска шапка. Спътникът му остана в колата.

Джес отвори прозореца си и опря длан на рамката. Дейвид забеляза, че върховете на палеца и показалеца ѝ се докосват.

- Здрасти - поздрави шофьорът. - Търсите ли нещо?

- Отправила съм се на дълго пътуване.

- В каква посока?

- От запад на изток.

Отношението на мъжа видимо се промени. Той леко се почеса по гърлото с два пръста, после се наведе и погледна към Дейвид.

- Можете ли да гарантирате за него?

- Не - отвърна Джес.

- Ясно. Ще ѝ съобщя, че пристигате.

- Благодаря.