12 те вятъра

- Помисли за това от друга гледна точка. Генетиката е само начинът, по който са изградени телата ни. Нашата идентичност се определя от имената ни. От културата ни. От възгледите и традициите ни. - Дейвид установи, че тази част от аргументацията му е необичайна за него. Семейството никога не го беше привличало. Нито приятелите. Никога не си бе помислял, че културата, възгледите или традициите определят неговата идентичност.

- Ти пак си Макклеъри. Пак си пазителка. И само след няколко седмици ще разкриеш загадката на Обещанието. Нали в Австралия им обеща да направиш всичко възможно.

- Ето, правя го. Работя с чудовището, което открадна нашето наследство и уби една от нас.

Дейвид прие тези думи като последно отражение на вътрешната ѝ борба.

- Знаеш, че нещата не са черно-бели, както ги представяш.

- Може да не е натиснал спусъка, но е дал нареждането, съзнателно или не. За леля ми няма голяма разлика.

„Нито за мен - помисли си Дейвид и си пое дъх. - Край на тайните." Щом Джес можеше да приеме истината, можеше и той. Щеше да ѝ разкаже всичко за своите генетични аномалии и за смъртната присъда, която му бяха издали те. Кой знае? Фактът, че тя не споделяше неговите смъртоносни маркери, навярно щеше да я накара да се почувства по-добре. Навярно и двамата щяха да се почувстват по-добре, след като се разтовареха от бремето на тайните.

Преди да започне обаче, вратата на кухнята рязко се отвори и на верандата изскочи Лудия Майк.

- Господин Уди иска да ви види и двамата, веднага.

Дискретната изисканост на кабинета на Айрънуд го изненада, особено след казиното, но Дейвид постепенно установи, че и тази стая си има странности. Антикварният глобус с близо еднометров диаметър, монтиран на полирана дървена стойка, беше украсен с меридиан от масивно злато, а гигантското бюро бе издялано от един-единствен къс дърво, ако това изобщо беше възможно. Дори само вкарването му вътре изискваше да съборят и после да изградят наново едната стена.

- Обади ми се Джак Лайл. Трябва да поговорим. - Милиардерът посочи два ратанови стола, но погледът му остана вперен в масления портрет на близката стена. На картината бяха нарисувани той като много по-млад и дребна жена със светлокестенява коса. На заден план Дейвид позна пристанището на Порт Вила, гледано от прозорците на този кабинет.

Пухените възглавници на столовете бяха меки и Дейвид се отпусна удобно.

- Да не би да има проблем с базата данни?

- Не. - Айрънуд завъртя стола си към тях с решително изражение. - Получило се е... изтичане на информация. Не знам откъде. Но... Джесика, явно вашите хора са се сдобили с разпечатката на колонията... храма де... на полуострова.

Дейвид понечи да попита как, но Айрънуд вдигна ръка и го спря.

- Някак си са използвали значителното си влияние върху определени членове на аржентинското правителство, върху военните или... Не знам как са успели, обаче аржентинците ще бомбардират колонията с всички оръжия, с каквито разполагат.

- Сю-Лин - скочи на крака Джес. - Трябва да говоря с нея. Тя трябва да разбере, че прави ужасна грешка!

- Не, не, не. - Милиардерът ѝ даде знак да седне на мястото си. - Даже тая жена да ти отговори, гарантирам ти, че само ще те разиграва, докато паднат бомбите.

- Вие имате план - досети се Дейвид.

- Вече е в действие. Аржентинците ще бомбардират след три дни.

- След три дни?! - ужаси се Джес.

Айрънуд кимна.

- Затова ние ще сме там след два.

В душата на Дейвид засия искрица надежда:

- Нали чакахме времето да се оправи?

- А, увеличавам разходите - направи физиономия милиардерът. - Гориво, самолети, екипажи. Военновъздушните сили осигуряват оборудване и хора за достойни граждански каузи, стига гражданинът да плаща цената. Около четири милиона долара според тях. Ще си струва и последния цент, ако открием неограбена извънземна колония. Или пък храм на вашите Първи богове, Джесика. Може би даже оня Бял остров, за който ми разказахте. По дяволите, ще се задоволя и с първите свидетелства за човешко обитаване на Антарктида. Каквото и да намерим там, ще се наложи да пренапишат всички учебници по история. Заради нас тримата. Защото не сме се отказали.

- А защо военновъздушните сили ни помагат? - повдигна вежди Джес.

Дейвид щеше да зададе същия въпрос. Не вярваше в съпричастността на военните към гражданските каузи.

- Защото... - Милиардерът разпери ръце, показвайки кабинета си и съответно всичко, което притежаваше. - Защото се отказах от помилването си, от всичките си гаранции, от по-голямата част от компанията си... за да стигнем там първи. Съгласих се след три дни да ме отведат, да ме използват за назидание и да ме хвърлят в затвора, може би до края на живота ми. Затова трябва да се погрижим откритието наистина да си струва.

Корнуол. 7322 г. пр.н.е.

Атолът Хави, 7418 г. пр.н.е.

Малта, 7567 г. пр.н.е.

Патагония, 7794 г. пр.н.е.

Антарктида, 7794 г. пр.н.е.