12 те вятъра

Това вече наистина беше мирис на „самолетен салон". Той затвори очи и чу приглушени перки, раздвижващи въздуха. Електрическо жужене - генератор, - но липсваше усещане за движение и шум от двигатели. Все още се намираше на твърда земя.

Наведе се рязко напред, сещайки се за една друга миризма. Слепоочията му се пръскаха.

Газ.

Сега си спомни. Спирането на джипа. Книжарят Гилдън. Пушечните изстрели. Тичането, бягството, всичко абсолютно несъзнателно. После таксито. И пътника. И...

Той се разшава и усети нещо твърдо под себе си. Закопчалка на предпазен колан. Повдигна се, за да погледне назад. Други седалки, само че не в редици. По-скоро на отделни групи. „Дневна. В самолет?!" Точно зад тях имаше стена с кожена облицовка, а в средата ѝ - затворена врата. Видя до нея цифрова клавиатура. Система за сигурност. Отваряше се с шифър.

Дейвид се обърна напред. На по-малко от пет метра имаше също такава стена с врата. Самолетът трябваше да е огромен. „Боинг" 747? Двуетажен „Еърбъс"?

Изведнъж се разтрепери. Тениската и дънките му бяха подгизнали от дъжда. Не можеше да е бил дълго в безсъзнание, нито да са го откарали много надалече. Летището на Атлантик Сити. Единственото в района, от което можеше да излети толкова голям самолет.

Тогава видя телефона си на една седалка на няколко метра от него.

Изправи се бавно, като се озърташе за камера или шпионка, ала не забеляза нищо. Нима онзи, който го бе отвлякъл с такава сложна логистика, бе толкова безразсъден, че да му остави телефона?

Всъщност какво го интересуваше?

Взел решение, той се хвърли към другата седалка и грабна джиесема си. Включен! Силен сигнал!

Въведе телефона за спешни повиквания и натисна клавиша за набиране. Екранът се промени.

Звънеше!

Дейвид притисна джиесема към ухото си. Не чу нищо.

Плъзгащата се врата зад него се отвори.

- Оставете го на седалката. Върнете се на мястото си.

Той се обърна и видя дългокос мъж с черно яке, опрял длан на касата на вратата. Буйната му брада беше с цвета на косата му: ръждивокафява и прошарена. Не беше по-висок от него, но много по-широкоплещест.

Непознатият пъхна ръка под якето си с очевидно намерение.

Дейвид пусна телефона и седна.

Чу вратата зад него да се затваря и погледна назад. Мъжът го нямаше.

После предната врата се отвори и в салона влезе жена. Млада, по дънки и светлозелена риза. Светла кожа. Дълга червена коса, завързана на опашка. Дланите ѝ бяха превързани - и в едната държеше малък пистолет, насочен към него.

16

Докато изучаваше Дейвид Уиър, Джес си припомняше уроците на Емил Греко по водене на разпит.

Колкото по-бързо изпълнеше тази задача за Семейството, толкова по-скоро можеше да предприеме самостоятелни действия. Може би дори да довърши онова, което се беше опитала да направи Флориан: да открие изгубената Тайна на Първите богове. Нямаше търпение да разговаря с Вилем и да научи какво знае той, но първо трябваше да се справи с поръчките па Сю-Лин.

- Кои сте вие бе, хора? Защо съм тук? - Дейвид Уиър изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото уплашен.

Джес седна на безопасно разстояние от него и отпусна ръка върху ъгловатия тапициран подлакътник, така че нейният Р-3АТ да остане насочен към Уиър. Малкото оръжие тежеше около двеста и осемдесет грама заедно с пълнителя с шест патрона, но изстрелваше куршуми с кух връх и имаше значителен стопиращ ефект за големината си. Дом Ласал, семейният шеф на сигурността за това пътуване, беше настоял тя да го носи.

Дом я накара да обещае и че ще повали Уиър, преди да е направил и две крачки, ако опита някой номер. Куршумите с кух връх разкъсваха вътрешностите, вместо да пронижат тялото, затова нямаше защо да се безпокои, че ще пробие корпуса на принадлежащия на фондация „Макклеъри" „Боинг" 787.

- Защо се опитахте да наберете телефона за спешни случаи? - започна тя по изложения ѝ от Емил сценарий.

- Хмм... за да повикам полицията на помощ?... - Въпросът ѝ явно удиви Уиър.

- Не ви вярвам.

- Защо?

- Не вярвам, че искате да замесвате полицията в това.

- В какво да я замесвам?

- Вие ми кажете.

- Бъркате ме с някого.

- Не се ли казвате Дейвид Уиър?

- Да, обаче явно не съм оня Дейвид Уиър, когото търсите.

- Дейвид Майкъл Уиър. Роден в Лос Анджелис. Родителите ви са починали. Нямате братя и сестри. Номерът на социалната ви осигуровка е девет-едно-четири...

- Добре де, добре - прекъсна я той. - Хубаво, аз съм оня Дейвид Уиър. И какво? Защо съм тук?

- Искам да знам какво правите за Айрънуд.

- Защо? - Тя зърна проблясъка в очите му.

- Занимавате се с генетика. Какво правите за него?

- Ще ме пуснете ли, ако ви кажа?

- Ще направя нещо по-лошо, ако не ми кажете. - Джес изтегли затвора на пистолета си за по-голяма убедителност. Това оказа нужното въздействие.

- Давам му географски генетични клъстери за...

- Пояснете.

- Ами... това са група индивиди с обща генетична характеристика, родословието на които може да се проследи до... други индивиди, живели в конкретен район.

- Така ли му помогнахте да открие храма в Асангаро?

- Нямам представа какво означава Асангаро и не знам за никакви храмове. Какво общо има това с мен?

- Асангаро е провинция.