12 те вятъра

- Нека. - Джес се озърна наляво и продължи на зигзаг през четирите задръстени с автомобили ленти. Беше сигурна, че ще я последва, и не се излъга.

Заради огледалните повърхности на модерните небостъргачи Дейвид изгуби точния брой на приближаващите се сирени, но предполагаше, че след по-малко от минута ще се появи поне една кола.

Зад един небостъргач съгледа червена тухлена сграда с касетирани прозорци в бели рамки като Фенюъл Хол. Беше по-малка, но за неопитното му око приблизително на същата възраст. Пред тях минаваше широка улица с пръстен от стари павета, вписан в пасаж от червени тухли.

Сега сирените виеха от всички посоки и Дейвид трябваше да се съсредоточи още повече, за да филтрира интересуващата го информация от обгръщащата ги шумотевица.

Джес тичаше на няколко крачки пред него.

- Къде отиваме? - извика ѝ той.

- Към метрото! - Младата жена посочи към входа на метрополитена. „Стейт Стейшън", гласеше табелата.

- Не, Джес! Има прекалено много камери! - Но тя вече беше на тротоара на няколко крачки от входа на метрото.

Една от сирените прониза глъчката и когато се обърна, Дейвид видя полицейска кола със святкащи светлини да спира с писък на гуми на еднопосочната улица зад тях. Един седан и два джипа ѝ пречеха да завие по пътя, който пресичаха в момента.

Изкуствено усилен глас - от стоватова сирена ПА300 с шумозаглушаващ микрофон - надвика пронизител-ния вой.

- Освободи платното! Освободи платното!

Черен събърбън със затъмнени стъкла рязко спря

точно срещу тях, като се качи върху бордюра. Отвътре изскочиха двама високи мъже. Елитни бодигардове. Като Нилс.

- Дейвид! - Джес го дръпна за ръката. - Хайде!

Заля го потоп от звуци, отекващи сред емайлирани плочки, тухлени стени и голи метални структурни подпори, докато тичаха по ниските стъпала. Като прескочиха последните три, те се втурнаха към билетните будки и въртележките.

- Оранжевата линия. - Джес отпраши наляво. Дейвид не изоставаше.

Тя забави ход, бръкна в якето си и извади пластмасова карта.

- Ей там!

Сочеше му висока въртележка с пресичащи се метални пръчки - не можеше да се прескочи, дори дете не можеше да се провре. Младата жена пъхна картата си в четеца и нещо изщрака.

- Давай! - извика тя и Дейвид натисна въртележката напред. Тя се завъртя и го пропусна.

След миг Джес изскочи от друга въртележка.

- Към южния перон - нареди тя.

Двамата се затичаха към ново стълбище. Дейвид се озърна тъкмо навреме, за да види, че един от мъжете в черно рови в джобовете си пред въртележките.

Стените на долното ниво бяха мръсни и напукани. Миришеше на машинно масло и озон. Сред гладките плочки и голия бетон отекваше далечен грохот на приближаваща мотриса.

Спряха да си поемат дъх на перона, чиито бетонни стълбове бяха боядисани в оранжево. Охранителната зона на ръба беше жълта, олющена и кална. Единствената светлина идваше от редици стари флуоресцентни тръби, които жужаха. От тунела духаше все по-силен вятър.

От далечината се усилваше характерен басов звук. Дейвид автоматично го определи. Двигател „Хокър Сидли", електрически. На по-малко от минута разстояние.

- Да вървим - каза Джес.

- Къде? - Двамата бодигардове сигурно вече си бяха купили билети. Щяха да се появят едновременно с мотрисата.

- В тунелите.

- Те ще разберат къде сме отишли. - Той посочи три охранителни камери. По една в двата края на перона и трета над входния коридор.

- Имаш ли по-добра идея?

Изведнъж Дейвид се видя отгоре. Екотът на приближаващата по тунела мотриса образуваше вълни над перона, които се сблъскваха с излъчванията на камерите. Сякаш пред очите му се отвори таен проход в плътна стена и той видя трите мъртви точки, до които излъчванията не стигаха. Които обективите не наблюдаваха.

Едната се намираше вляво от третия стълб откъм края на перона.

- Имам. - Дейвид я хвана за ръка и я задърпа към третия оранжев стълб. Джес изглеждаше сепната, но не се възпротиви.

Той спря в една определена точка и я накара да застане рамо до рамо с него.

- Тук камерите не ни виждат.

- Те ще разберат на коя мотриса сме се качили.

- Обаче ние няма да сме вътре.

Първият вагон се появи в края на перона. Горната му половина беше бяла, долната - оранжева. Надписът над предното стъкло показваше крайната спирка: Оук Гроув.

- В тунелите ли ще влезем? — попита Джес.

- Не.

Мотрисата спря със скърцане - предпоследният вагон беше точно пред тях.

Вратите се отвориха. Слязоха двама пътници. Никой не се качи. Вагонът остана празен.

- Дейвид? - прошепна Джесика.

Той рязко се обърна към нея и протегна шепи.

- Отгоре!

И за пореден път изпита облекчение, че тя не се поколеба, колкото и озадачена да беше. Постави длани върху раменете му, стъпи в шепите му и подскочи, подпомогната от него.

Претърколи се върху покрива, опря крака в бетонния навес, който разделяше по-ниския таван на перона от много по-високия на тунела, и се оттласна по-нататък по заоблената повърхност.

Прозвуча сигнал, предупреждаващ пътниците, че вратите на мотрисата ще се затворят след пет секунди.

И тогава във входния коридор се разнесе шум от тичащи стъпки. Бодигардовете.