16:50 от Падингтън

— Доста странно! Започвам да мисля — подметна хитро инспектор Крадък, — че бащата не го е обичал особено много.

— Правилно мислите — заяви господин Уимборн. — Старият Джосая беше разочарован, че големият му син не проявява никакъв интерес към фамилния бизнес или всъщност към какъвто и да било бизнес. Лутър прекарваше времето си в пътувания в чужбина и в колекциониране на objets d’art1. Старият Джосая се отнасяше твърде неблагосклонно към подобен род неща. Ето защо остави парите си на следващото поколение.

— Но междувременно следващото поколение не разполага с никакъв доход, с изключение на това, което само спечели или което баща им отпусне, а техният баща има значителен доход, но няма пълномощия да се разпорежда със състоянието.

— Точно така. И не мога да си представя какво общо имат тези неща с убийството на непознатата млада жена с чуждестранен произход.

— Като че ли няма нищо общо — е готовност се съгласи инспектор Крадък. — Просто исках да си изясня всички факти.

Господин Уимборн го погледна рязко, после, видимо доволен от резултата на огледа си, се изправи.

— Сега предлагам да се върна в Лондон, освен ако няма нещо друго, което бихте искали да знаете.

Той погледна единия, а после другия мъж.

— Не, благодаря ви, сър.

Откъм вестибюла звукът на гонга се извиси до фортисимо.

— Господи! — възкликна господин Уимборн. — Мисля, че някое от момчетата се упражнява.

Инспектор Крадък повиши глас, за да надвика шума, и каза:

— Ще оставим семейството да обядва на спокойствие, но двамата е инспектор Бейкън бихме искали да се върнем по-късно, да кажем, в два и петнайсет, и да разговаряме накратко с всекиго от тях.

— Мислите ли, че е необходимо?

— Е… — сви рамене Крадък. — Просто още една възможност. Някой може да си припомни нещо, което би ни насочило към самоличността на жената.

— Съмнявам се, инспекторе. Силно се съмнявам. Но ви желая успех. Както казах преди малко, колкото по-скоро се изясни тази неприятна история, толкова по-добре ще бъде за всички.

Поклащайки глава, той бавно излезе от стаята.

II.

След като се завърна от следствието, Люси влезе направо в кухнята и се зае с приготвянето на обеда. Брайън Истли надникна вътре.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо? — попита той. — Свикнал съм с работата в домакинството.

Люси му хвърли бърз, малко разсеян поглед. Брайън пристигна направо на следствието с малката си кола „Ем Джи“ и тя все още не бе имала достатъчно време да го прецени.

Това, което видя, беше много приятно. Истли беше симпатичен млад мъж малко над трийсетте, с кестенява коса, тъжни сини очи и огромни руси мустаци.

— Момчетата още не са се върнали — отбеляза той, като влезе и седна на края на кухненската маса. — Ще им трябват още двайсетина минути, за да пристигнат с велосипедите.

Люси се усмихна.

— Те явно твърдо са решили да не пропуснат нищо.

— Не можем да ги упрекваме. Искам да кажа, че се сблъскват с първото следствие, когато са все още твърде млади, и то в собственото си семейство.

— Имате ли нещо против да станете от масата, господин Истли? Искам да поставя тук тавата.

Брайън се подчини.

— Тази мазнина изглежда ужасно гореща. Какво смятате да сложите в нея?

— Йоркширски пудинг.

— Добрият стар Йоркшир. Говеждо печено от стара Англия, това ли е менюто за днес?

— Да.

— Всъщност погребален пирог с месо. Мирише приятно — подуши одобрително той. — Нали не възразявате да си побъбрим?

— Ако сте дошли да помагате, бих предпочела наистина да го правите — тя извади тиган от фурната. — Ето, обърнете картофите, за да се зачервят и от другата страна.

Брайън се подчини с готовност.

— Всичките тези неща така ли си съскаха, докато бяхме на следствието? Какво ли щеше да стане, ако бяха изгорели!

— Малко вероятно е. Фурната има терморегулатор.

— Нещо като електрически мозък, а? Така ли е?

Люси погледна бързо към него.

— Точно така. Сега пъхнете тавата във фурната. Ето, вземете ръкавицата. На втория рафт, искам йоркширският пудинг да се пече най-горе.

Брайън се подчини. Чу се писклив звук.

— Изгорихте ли се?

— Съвсем малко. Няма значение. Колко опасно занимание е готвенето!

— Предполагам, че никога не си готвите сам.

— Напротив, правя го, и то твърде често. Но не и неща от този род. Мога да сваря яйце, ако не забравя да погледна часовника. Мога също да правя и яйца с бекон. Мога да сложа пържола на грила или да си отворя консерва със супа. В апартамента си имам една от онези малки електрически фурнички.

— В Лондон ли живеете?

— Ако може да се нарече живот — да.

Тонът му беше унил. Наблюдаваше как Люси изсипва в съда сместа за йоркширския пудинг.

— Това ме развесели — каза той и въздъхна.

След като непосредствените й задължения свършиха, Люси го погледна с повече внимание.

— Кое — кухнята?

— Напомня ми нашата кухня у дома, когато бях момче.