16:50 от Падингтън

Изведнъж Люси забеляза, че у Брайън Истли има нещо тъжно. Когато го погледна по-отблизо, тя разбра, че той беше по-възрастен, отколкото й се бе сторило в началото. Сигурно наближаваше четирийсетте. Беше й трудно да мисли за него като за бащата на Алегзандър. Напомняше й за безбройните млади пилоти през войната, когато бе на четиринайсет години — възраст, в която всичко й правеше впечатление.

Израснала в един следвоенен свят, имаше чувство, че Брайън не беше живял — сякаш годините просто го бяха подминали. Следващите му думи го потвърдиха. Той отново се бе отпуснал на кухненската маса.

— Труден свят — отбеляза, — нали? Имам предвид, че не е лесно да се ориентираш в него. Виждате ли, не съм подготвен за подобно нещо.

Люси си спомни какво й беше разказала Ема.

— Били сте летец изтребител, нали? — попита тя. — Получили сте орден за особени заслуги.

— Ето кое те обърква. Получаваш някакъв орден, а после хората се опитват да ти улеснят живота. Дават ти работа и така нататък. Много мило от тяхна страна. Всичко това обаче са административни служби, а теб просто не те бива за тях. Да седиш на бюро, затънал в цифри. Имах свои идеи, разбирате ли, опитах едно-друго. Но не можеш да получиш подкрепа. Не можеш да накараш момчетата да дойдат и да дадат парите. Ако имах малко капитал…

Той се замисли.

— Не познавахте Еди, нали? Съпругата ми. Разбира се, че не сте я познавали. Различаваше се много от всички тези тук. Беше по-млада. Участваше в Женската спомагателна служба към военновъздушните сили. Винаги казваше, че баща й е малко смахнат. Знаете, че е така. Дяволски стиснат относно парите. Като че ли може да ги отнесе със себе си. Когато умре, ще бъдат поделени. Делът на Еди ще бъде за Алегзандър, разбира се, но той няма да може да се докосне до състоянието, докато не стане на двайсет и една години.

— Съжалявам, бихте ли станали отново от масата? Искам да я подредя и да приготвя соса.

В този момент Алегзандър и Стодарт-Уест пристигнаха порозовели и останали без дъх.

— Здравей, Брайън — обърна се мило Алегзандър към баща си. — Ето къде си бил. Страхотно говеждо, казвам ти. Има ли йоркширски пудинг?

— Да, има.

— В училище ни дават отвратителен йоркширски пудинг — много клисав.

— Недей да ми пречиш — нареди Люси. — Искам да направя соса.

— Направете много сос. Може ли да напълните две купи?

— Да.

— Добреее — заяви Стодарт-Уест, произнасяйки внимателно думата.

— Не го обичам рядък — загрижено каза Алегзандър.

— Няма да бъде рядък.

— Тя е страхотна готвачка — информира Алегзандър баща си.

За момент Люси доби впечатлението, че ролите им са разменени. Алегзандър говореше като нежен баща на сина си.

— Можем ли да ви помогнем, госпожице Айлсбароу? — учтиво попита Стодарт-Уест.

— Да. Алегзандър, иди и удари гонга. Джеймс, отнеси този поднос в трапезарията. А вие, мистър Истли, бихте ли взели месото? Аз ще донеса картофите и йоркширския пудинг.

— Тук е човекът от Скотланд Ярд — отбеляза Алегзандър. — Мислите ли, че ще обядва с нас?

— Зависи какво е решила леля ти.

— Мисля, че леля Ема не би имала нищо против… Тя е много гостоприемна. Но смятам, че на чичо Харолд няма да му хареса. Той много се е стегнал от убийството.

Алегзандър излезе с подноса, като пътьом прибави още малко информация:

— Господин Уимборн е в библиотеката заедно с човека от Скотланд Ярд. Но няма да остане за обед. Каза, че трябвало да се връща в Лондон. Хайде, Стодърс. О, той е отишъл да удари гонга.

В този момент се чу и звънът. Стодарт-Уест беше майстор. Даде всичко от себе си и прекрати разговорите.

Брайън донесе месото, Люси го последва със зеленчуците, а после се върна в кухнята, за да вземе двете препълнени купи със сос.

Господин Уимборн стоеше прав във вестибюла и си слагаше ръкавиците, когато Ема бързо слезе по стълбите.

— Сигурен ли сте, че няма да останете за обед, господин Уимборн? Всичко е готово.

— Не, имам важна среща в Лондон. Влакът е с вагон-ресторант.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте — с благодарност отбеляза Ема.

Двамата полицейски служители излязоха от библиотеката.

Господин Уимборн взе ръката на Ема.

— Няма за какво да се безпокоите, скъпа — каза той. — Да ти представя инспектор Крадък от Ню Скотланд Ярд, който е дошъл, за да се заеме със случая. Той ще дойде отново в два и петнайсет, за да ви разпита във връзка с някои факти, които биха му помогнали в разследването. Както обаче ти казах, няма за какво да се тревожиш — той погледна към Крадък. — Мога ли да повторя на госпожица Кракънторп това, което ми обяснихте?

— Разбира се, сър.

— Инспектор Крадък току-що ми каза, че почти сигурно престъплението не е извършено от местен човек. Убитата жена може би е дошла от Лондон и по всяка вероятност е била чужденка.

Ема Кракънторп отвърна рязко:

— Чужденка! Французойка ли е била?

Господин Уимборн определено възнамеряваше изявлението му да прозвучи успокояващо. Той погледна леко изненадан. Очите на Дърмът Крадък бързо се преместиха от него към лицето на Ема.

Зачуди се защо тя стигна до заключението, че убитата жена е била французойка, и защо тази мисъл я разстрои толкова много.