16:50 от Падингтън

— За жалост — не. Тя е от онези, които се продават със стотици на Рю дьо Риволи — съвсем евтина е. Между другото, трябвало е незабавно да я предадете на полицията, всъщност госпожица Айлсбароу е трябвало да го направи.

Госпожица Марпъл поклати глава.

— В този момент обаче още не ставате дума за престъпление — изтъкна тя. — Ако някоя млада дама, която играе голф, намери във високата трева стара пудриера без особена стойност, тя положително няма да се втурне с нея към полицията.

Госпожица Марпъл замълча, а после добави твърдо:

— Сметнах, че е много по-разумно най-напред да намерим тялото.

Инспектор Крадък се забавляваше.

— Изглежда никога не сте се съмнявали, че то ще бъде намерено?

— Бях сигурна, че ще се намери. Люси Айлсбароу е много способна и интелигентна личност.

— Сигурен съм, че е така. Взе ми акъла, тя е учудващо способна! Никой мъж не би се осмелил да се ожени за такова момиче.

— Знаете ли, не бих казала това… Разбира се, ще трябва да е някой по-специален мъж — за момент госпожица Марпъл се замисли върху казаното. — Как я кара тя в Ръдърфорд Хол?

— Доколкото разбирам, всички са напълно зависими от нея. Ядат от ръката й — почти в буквалния смисъл на думата. Между другото, те не знаят нищо за връзката й с вас. Пазим я в тайна.

— Сега тя няма никаква връзка с мен. Свърши работата, за която я бях помолила.

— Значи може да ги предупреди, че напуска, и да си замине, ако пожелае?

— Да.

— Но тя остава. Защо?

— Не ми е споменавала какви са причините. Тя е много интелигентно момиче. Предполагам, че е започнала да проявява интерес.

— Към проблема или към семейството?

— Може би е доста трудно да се раздели едното от другото.

Крадък я погледна съсредоточено.

— О, не, мили боже, не!

— Нещо конкретно ли имате предвид?

— Мисля, че вие имате.

Госпожица Марпъл поклати отрицателно глава, Дърмът Крадък въздъхна:

— Казано на професионален жаргон, всичко, което мога да направя, е да продължа разследванията. Животът на полицая е еднообразен.

— Ще постигнете резултат, сигурна съм.

— Да ми предложите някакви идеи? Може би ще ми внушите още догадки?

— Мислех си за такива неща, като например пътуващи театрални трупи — малко неопределено отвърна госпожица Марпъл. — Местят се от едно място на друго и вероятно не поддържат редовно връзка с дома. Отсъствието на такава млада жена би се забелязало доста по-трудно.

— Да. Навярно имате право. Ще обърнем специално внимание на този момент. Защо се усмихвате?

— Просто си мислех за физиономията на Елспет Магликъди, когато научи, че сме намерили трупа.

II.

— Е, хубаво! — възкликна госпожа Магликъди. — Така.

Думите не й достигаха. Тя погледна към добре изразяващия се приятен млад мъж, посетил я с необходимите официални документи, а после към снимката, която гой й подаде.

— Точно това е момичето — каза тя. — Да, тя е. Горката! Трябва да призная, доволна съм, че сте намерили тялото й. Никой не вярваше на нито една моя дума. Нито полицията, нито служителите от железниците, нито който и да било друг. Много е неприятно да не ти вярват. Във всеки случай, никой не би могъл да каже, че не съм направила всичко възможно, за да ги накарам да ми повярват.

Симпатичният млад мъж се съгласи със съчувствие и разбиране.

— Къде, казвате, е било намерено тялото?

— В един хамбар в имението Ръдърфорд Хол, близо до Бракхамптън.

— Никога не съм го чувала. Чудя се как се е озовало там.

Младият мъж не отговори.

— Предполагам, че го е намерила Джейн Марпъл. Вярвам на Джейн.

— Тялото — уточни младият човек, поглеждайки в бележника си — е било намерено от някоя си госпожица Люси Айлсбароу.

— И за нея не съм чувала — отвърна госпожа Магликъди. — Продължавам да мисля, че Джейн Марпъл има нещо общо с това.

— Както и да е, госпожа Магликъди, вие определено разпознавате на снимката жената, която сте видели във влака.

— Когато някакъв мъж я удуши. Да, тя е.

— А сега бихте ли могли да опишете мъжа?

— Беше висок — отговори госпожа Магликъди.

— Да?

— И тъмнокос.

— Да?

— Това е всичко, което мога да ви кажа — заключи госпожа Магликъди. — Беше с гръб към мен. Не видях лицето му.

— Бихте ли го познали?

— Не, разбира се! Беше обърнат с гръб към мен. Не съм видяла лицето му.

— Нямате ли някаква представа за възрастта му?

Госпожа Магликъди се замисли.

— Не, наистина нямам. Искам да кажа, не знам… Почти съм сигурна, че не беше много млад… Раменете му изглеждаха… ъъъ… изправени, ако разбирате какво имам предвид.

Младият мъж кимна.

— Над трийсетте, не мога да определя по-точно. Нали разбирате, всъщност не гледах него. Виждах нея и ръцете около врата й, лицето й — цялото посиняло… Понякога го сънувам, дори и сега.

— Преживяването сигурно е било тежко — със съчувствие отбеляза младият мъж. Затвори бележника си и каза: — Кога се връщате в Англия?

— Най-рано след три седмици. Нали не е необходимо да съм там?

Той побърза да я успокои:

— О, не. В момента нищо не бихте могли да направите. Разбира се, ако арестуваме някого…

Фразата остана недовършена.