16:50 от Падингтън

— Толкова се радвам — каза тя, — че вие сте натоварен със случая. Надявах се да стане така.

— Когато получих писмото ви — поясни Крадък, — веднага го занесох на шефа си. Както се оказа, той току-що беше разбрал, че ни викат за случая в Бракхамптън. Очевидно смятаха, че не става дума за престъпление от местен характер. Шефът се заинтересува много от това, което му разказах за вас. Разбрах, че е слушал за вас от моя кръстник.

— Скъпият сър Хенри — с нежност промълви госпожица Марпъл.

— Накара ме да му разкажа за случая в Литъл Падъкс. Искате ли да чуете какво каза после?

— Моля, разкажете ми, ако не нарушавате служебната тайна.

— Той каза: „Добре, защото това изглежда една много объркана история, изцяло измислена от две възрастни дами. Те, макар и да звучи невероятно, са се оказали прави, и тъй като ти познаваш едната от тях, изпращам те да се заемеш със случая“. И ето ме тук! А сега, скъпа госпожице Марпъл, накъде? Както вероятно разбирате, посещението ми не е официално. Не водя оръженосците си. Помислих си, че най-напред ние двамата бихме могли да обсъдим нещата.

Госпожица Марпъл му се усмихна.

— Сигурна съм — каза тя, — че който ви познава само официално, не би могъл да допусне колко човечен можете да бъдете. Изглеждате по-добре от всякога — не се изчервявайте… И така, какво точно са ви казали досега?

— Мисля, че всичко. Първоначалните показания на приятелката ви, госпожа Магликъди, пред полицията в Сейнт Мери Мийд, потвърждението от кондуктора, а също и от бележката до началник-гарата в Бракхамптън. Смея да заявя, че са били направени всички необходими справки от въпросните хора — служителите от железниците и от полицията. Няма обаче съмнение, че вие сте надхитрили всички с най-удивителните си догадки.

— Не са догадки — уточни госпожица Марпъл, — аз имах голямо предимство. Познавам Елспет Магликъди както никой друг. Не съществуваше явно потвърждение на нейната история и след като нямаше съобщение за изчезнала жена, всеки съвсем естествено би си помислил, че просто една възрастна дама си въобразява разни неща, както често се случва, но не и е Елспет Магликъди.

— Не и с Елспет Магликъди — съгласи се инспекторът. — С нетърпение очаквам да се срещна с нея. Иска ми се да не беше заминавала за Цейлон. Между другото, правим постъпки тя да бъде разпитана там.

— Собствените ми разсъждения съвсем не бяха оригинални — обясни госпожица Марпъл. — Всичко това го има у Марк Твен. Момчето, което намира коня. То просто си представя къде би отишло, ако беше кон, а после отива там и го намира.

— Представяли сте си какво щяхте да направите, ако бяхте жесток и хладнокръвен убиец? — попита Крадък, като замислено съзерцаваше оформилата се от възрастта бяло-розова крехкост на госпожица Марпъл. — Наистина, вашият ум…

— … е като кухненска мивка, както обичаше да казва моят племенник Реймънд — съгласи се госпожица Марпъл, поклащайки бързо глава. — Аз обаче винаги съм му обяснявала, че кухненската мивка е необходимо съоръжение и всъщност е много хигиенично.

— Можете ли да отидете малко по-далеч, да се поставите на мястото на убиеца и да ми кажете къде точно се намира той в момента?

Госпожица Марпъл въздъхна.

— Бих искала, но нямам представа — абсолютно никаква. Трябва обаче да е някой, който е живял в Ръдърфорд Хол или знае всичко за него.

— Съгласен съм. Обаче се оформя много голям кръг от хора. Там са работили приходящи жени от женската благотворителна организация, а преди тях — служителите от гражданската противовъздушна отбрана. Всички те са знаели за големия хамбар и саркофага и за мястото, където е бил ключът. Цялата обстановка там е добре известна в района. Всеки, който живее в околността, би могъл да избере хамбара като подходящо за своята цел място.

— Да, наистина. Напълно разбирам затрудненията ви.

— Няма да стигнем доникъде, докато не идентифицираме трупа — каза Крадък.

— А това също може да се окаже трудно, нали?

— Най-накрая ще стигнем и дотам. Проверяваме всички съобщения за изчезнали жени, които са на тази възраст и с подобен външен вид. Нито една не отговаря точно на описанието. Съдебният лекар определя възрастта й на около трийсет и пет години, била е здрава, навярно омъжена жена, която е имала поне едно дете. Коженото й палто е евтино, купено в някой универсален магазин в Лондон. Стотици подобни палта са били продадени през последните три месеца, около шейсет процента — на руси жени. Нито една продавачка не можа да познае снимката на мъртвата жена. Малко вероятно е това да стане, ако покупката е била направена непосредствено преди Коледа. Останалите й дрехи са главно чуждо производство, купени предимно в Париж. Няма етикети, даващи указания как да се перат. Свързахме се с Париж и там ще направят необходимата проверка. Разбира се, рано или късно все ще се появи някой, за да съобщи за изчезнал роднина или наемател. Просто е въпрос на време.

— Пудриерата не помогна ли?