Àä

Записът продължаваше да се върти и двамата със Сиена се приближиха плътно зад Марта и охранителите, за да виждат по-добре. На видеото без звук се виждаше как Лангдън и Марта се доближават до витрината и се любуват на маската. Пред това време огромна сянка затъмни входа зад тях и в рамката ѝ се появи изключително дебел мъж, облечен с костюм. Носеше куфарче и едва мина през вратата. В сравнение с огромния му корем дори бременната Марта изглеждаше слабичка.

Лангдън го позна веднага. Игнацио.

— Това е Игнацио Бузони — прошепна той в ухото на Сиена. — Директорът на музея на катедралата. Познаваме се от няколко години. Но никога не съм чувал да му казват il Duomino.

— Подходящ прякор — отвърна тихо Сиена.

Преди години Лангдън бе консултирал Игнацио за произведения на изкуството и исторически факти, свързани с базиликата, за която той отговаряше, но посещението в Палацо Векио изглеждаше извън задълженията на директора на музея. Но пък освен че беше влиятелна фигура във флорентинските изкуствоведски кръгове, Игнацио Бузони бе почитател на Данте и го изучаваше обстойно.

Логичен източник на информация относно посмъртната маска на поета.

Лангдън отново се съсредоточи върху записа, на който сега се виждаше Марта: чакаше търпеливо до стената в дъното на коридорчето, докато двамата с Игнацио се бяха навели през загражденията, за да видят маската възможно най-отблизо. Разглеждаха я и разговаряха, минутите си течаха, а Марта дискретно си поглеждаше часовника зад гърбовете им.

На Лангдън му се искаше охранителният запис да има и звук. „За какво си говорим с Игнацио? Какво търсим?“

И тогава на екрана се видя как Лангдън прекрачва загражденията и се навежда над витрината. Лицето му бе само на сантиметри от стъклото. Марта веднага се намеси и очевидно му се скара, а Лангдън се извини и отстъпи назад.

— Извинявайте, че бях толкова строга — каза Марта и хвърли поглед през рамо към него. — Но както ви казах, витрината е старинна и изключително крехка. Собственикът на маската настоява да не пускаме хората да преминават загражденията. Позволява само на нашите служители да отварят шкафа в негово отсъствие.

Трябваше му малко време, за да осъзнае какво му казва. Собственикът на маската? Беше си мислил, че е собственост на музея.

Сиена изглеждаше също толкова изненадана.

— Значи маската не е на музея?

Марта поклати глава, без да откъсва очи от екрана.

— Богат спонсор предложи да я откупи от колекцията ни, но да я остави като постоянен експонат тук. Предложи цяло състояние и ние приехме.