Àä

Самият Лангдън никога не би приел „Сан Марко“ като заместител на забележителните джамии в Турция, но все пак трябваше да признае, че ако иска да задоволи страстта си към византийското изкуство, човек задължително трябва да види тайните помещения при десния трансепт на тази църква, в които се пазеше така нареченото Съкровище на „Сан Марко“ — колекция от 283 безценни икони, бижута и потири, заграбени при завладяването на Константинопол.

Лангдън със задоволство установи, че този следобед в базиликата е сравнително спокойно. Все още имаше много хора, но поне имаше място за придвижване. Като лъкатушеше между различните групи, Лангдън поведе Ферис и Сиена към западния прозорец, където посетителите можеха да излязат навън и да видят конете на балкона. Въпреки увереността си, че те ще му помогнат да идентифицира въпросния дож, Лангдън си оставаше загрижен за стъпката, която трябваше да предприемат след това — откриването на самия дож. „Гробница? Или статуя?“ Това вероятно щеше да изисква допълнителна помощ, като се имаха предвид стотиците статуи в самата църква и в криптата долу, както и куполните гробници покрай северното рамо на сградата.

Забеляза млада екскурзоводка, която развеждаше туристи, и любезно я прекъсна.

— Извинете. Еторе Вио днес тук ли е?

— Еторе Вио ли? — Жената го изгледа странно. — Si, certo, ma…*

— Млъкна насред изречението и очите ѝ блеснаха. — Lei e Robert Langdon, vero?! — „Вие сте Робърт Лангдън, нали?“

Лангдън се усмихна търпеливо.

— Si, sono io**. Възможно ли е да поговоря с Еторе?

— Si, si! — Екскурзоводката даде знак на групата да изчака за момент и забързано се отдалечи.

Лангдън и кураторът Еторе Вио бяха участвали в кратък научнопопулярен филм за базиликата и оттогава поддържаха връзка.

— Еторе е написал книга за тази базилика — обясни Лангдън на Сиена. — Всъщност не една, а няколко.

Сиена все така изглеждаше странно изнервена от Ферис, който остана при нея, докато Лангдън водеше групата към западния прозорец, от който можеха да се видят конете. Когато стигнаха, мускулестите задници на жребците се очертаха като силуети срещу следобедното слънце. Туристите на балкона можеха да се порадват на по-близък контакт с конете, както и на чудесна панорама към площада.

— Ето ги! — възкликна Сиена и тръгна към вратата, от която се излизаше на балкона.

— Не точно — обади се Лангдън. — Конете на балкона всъщност са просто копия. Истинските се пазят вътре за по-сигурно.