Àä

— Да. Онзи, който подмамил всички да вземат участие в похода. — Той погледна Лангдън с очакване. — Дожът, който взел държавни пари, за да отплава за Египет… но вместо това обърнал корабите и разграбил Константинопол.

„Наистина си е коварство“ — помисли Лангдън.

— И как се казва той?

Еторе се намръщи.

— Робърт, мислех си, че си специалист по световна история.

— Да, но светът е голям, а историята дълга. Не бих отказал малко помощ.

— Добре тогава, последно подсказване.

Лангдън понечи да протестира, но усети, че само ще си изгуби времето.

— Въпросният дож живял почти сто години — каза Еторе. — Същинско чудо за онези времена. Суеверните приписвали дълголетието му на смелостта му да спаси костите на света Лучия от Константинопол и да ги донесе във Венеция. Света Лучия изгубила очите си при…

— Извадил костите на сляпата! — изтърси Сиена и погледна Лангдън, през чиято глава бе минала същата мисъл.

Еторе я изгледа странно.

— Предполагам, че може да се каже и така.

Ферис изведнъж пребледня, сякаш още не можеше да си поеме дъх от дългото пресичане на площада и катеренето по стълбите.

— Би трябвало да добавя също — рече Еторе, — че дожът обичал толкова много света Лучия, защото самият той бил сляп. На деветдесетгодишна възраст той застанал на същия този площад, неспособен да види каквото и да било, и призовал за кръстоносен поход.

— Знам кой е — каза Лангдън.

— Е, надявам се да е така! — с усмивка отвърна Еторе.

Тъй като паметта му беше по-подходяща за образи, отколкото за извадени извън контекста идеи, откровението на Лангдън беше дошло във формата на произведение на изкуството — прочута илюстрация на Гюстав Доре, изобразяваща съсухрен сляп дож, вдигнал високо ръце и говорещ на събралата се тълпа да тръгне на кръстоносен поход. Заглавието на илюстрацията се появи ясно в съзнанието му: „Дандоло призовава за кръстоносен поход“.

— Енрико Дандоло — заяви Лангдън. — Дожът, който живял вечно.

— Finalmente!*** — отвърна Еторе. — Боя се, че годините се отразяват на паметта ти, приятелю.

— И не само на нея. Той тук ли е погребан?

— Дандоло ли? — Еторе поклати глава. — Не, не тук.

— А къде? — намеси се Сиена. — В Двореца на дожите ли?

Еторе свали очилата си и се замисли.

— Момент. Има толкова много дожи, че не се сещам…

Преди да успее да завърши, една уплашена екскурзоводка дотича, отведе го настрани и му зашепна нещо. Еторе замръзна, на лицето му се изписа тревога и той веднага забърза към парапета, за да надникне надолу. След малко се обърна към Лангдън.