Айсхендж

По-късно същия ден вечерях със Суон. Чувството за натиск и неувереност продължаваше да нараства. Суон беше в прекрасно настроение, надълго и нашироко ми обясняваше какви подобрения трябва да се направят в ракетната система и управлението на звездолета. Щеше да им се наложи да преминават неведнъж от ускорение към забавяне и сега те бяха в състояние да намалят разхода на гориво.

— Какво става с тебе? — попита ме той, когато усети, че почти не участвам в разговора.

— Как възнамерявате да се измъкнете от Слънчевата система? — отклоних въпроса аз. — Нали полицията на комитета ще забележи реактивната струя?

— През цялото време, докато двигателите работят, между нас и тях ще има някаква преграда. Отначало между нас и Марс ще бъде Слънцето, после, когато стигнем Сатурн, ще изгасим двигателите. Ще влезем в орбита за известно време и след това ще се отправим по инерция към Плутон. — Той ме погледна някак особено. — Всъщност пламъци почти няма да има. А ти ще можеш ли да запазиш всичко това в тайна?

— Освен ако не го измъкнат насила от мен — заявих мрачно. — Или не ме упоят. Затова най-добре е да не ми казваш нищо повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Дъгинс и Валенски имат намерение да съобщят на комитета, че съм ви сътрудничила. За това, което знам, мога да свърша на Амур.

— Господи! Ема, ще трябва да отречеш обвиненията им. Повечето от онези, които се връщат, ще те подкрепят.

— Може би. Там ще бъде такава бъркотия!

— Знаеш ли, ще взема един литър вино.

На „Ръждивият орел“ правеха добро бяло вино, и то само от няколко лози. Докато го донесе, аз се опитвах да си спомня дали на звездолета щяха да оставят няколко лози. Не, твърде много отпадъчни продукти се получаваха.

Изпих по-голямата част от виното, като се включвах само от време на време в разговора. След вечерята тръгнахме към стаите си. Пред моята врата Ерик ме целуна и аз му отговорих почти сърдито. Бях пияна.

— Да отидем в моята стая — предложи той и за своя изненада се съгласих.

Отидохме в стаята му и през ум не ми мина тогава да си задам въпроса дали това е мъжът, с когото бих искала да легна… Угасихме светлината и се съблякохме, докато плавахме прегърнати и се целувахме. В безтегловност любовните ласки бяха както обикновено тромави и очарователни — да се държиш за леглото и бавно да се движиш в онези злощастни моменти, когато ти се налага да използваш лепящите се лентички… Аз се отдадох изцяло на преживяването, изумявайки се за кой ли път колко близки помежду си са любовниците. Заля ме вълна от обич към този мой приятел, този жизнерадостен и нежен мъж, този побъркан беглец, спасяващ се от хората. Какво да мисля за него? От какво в крайна сметка се спасяваше той, ако не от бъркотията и потисничеството на Марс, от пълната лудост на Земята — дома, от който бяхме излезли, нашия дом, — бягаше от цялата тази омраза и войната. Ако всички те можеха да разберат, че и останалите са хора — също като любовниците ни… Може би на звездолета щяха да си го припомнят, мислех си с мъка.

— Ема — каза той, докато бавно плавахме прегърнати. — Ема?

— Да?

— Моля те, ела с нас.

— О, Ерик!…

— Моля те, Ема. Ние имаме нужда от тебе. Животът ни ще бъде хубав, един истински човешки живот. И аз имам нужда да си до мен. Без тебе ще е толкова по-различно…

— Ерик!

— Да?

— Искам да живея на Марс. Там е домът ми.

— Но… — Той замълча и въздъхна.

Изведнъж усетих безтегловността като силно притегляне, което ме притискаше от всички страни. От очите ми се стичаха сълзи.

Това беше моят шанс да взема участие в най-великото пътешествие на човека. Искаше ми се да не съм пила толкова много.

— Искам да си ида в стаята — прошепнах аз. Светнах настолната лампа и улових дрехите си във въздуха, като избягвах погледа на Ерик. Преди да си тръгна, го целунах.

— Ще си помислиш ли? — попита той.

— О, да… Ще си помисля.

3

През следващите няколко дни те направо опустошиха „Ръждивият орел“, като оставиха от него толкова, колкото да се прибере обратно у дома. Надежда и Мария-Ана имаха измъчен вид. Един ден аз им помогнах да си съберат багажа, за да се прехвърлят на звездолета. Мария-Ана си изтри очите и ме прегърна. Трите застинахме като изваяние на трезвата женственост в един побъркан свят… после си тръгнаха.

Голата празна стая действаше много потискащо. Излязох и тръгнах да обикалям из кораба, избягвайки привичните лепящи се подове и перила, като лениво се обръщах на пръсти, за да преодолея честите завои. Носех се като насън, пътешествайки из целия кораб, и отказвах да забележа познатите лица, които срещах от време на време. Беше нощ и коридорите бяха полутъмни, осветени само от маркиращи лампи. Тук-там из нишите седяха групички от хора и тихо разговаряха, а колбичките с напитки се рееха над тях, сякаш вътре бяха затворени духове. Когато минавах покрай тях, никой не поглеждаше към мен.