Айсхендж

Той се намръщи. Устните му болезнено се свиха. Вътре в мен нещо се преобърна. Настроението ми започваше да се оправя. Бавно се изправих (бях се облегнала на навигаторския стол), приближих се до него, надигнах се на пръсти и леко го целунах по устните. Хиляди думи напираха в мен.

— Харесваш ми, Олег Давидов — изтърсих не на място.

Той понечи да ме прегърне, но аз се отдръпнах.

— Хайде да вървим долу на игрището. Срещата не може да започне без тебе.

Запътих се към вратата с твърдото убеждение, че продължението на разговора е излишно.

На вратата той ме спря и без да каже дума, ме притисна до гърдите си, в една от онези мечешки руски прегръдки, от които ти става ясно, че духът си е дух, но плътта е слаба. Отвърнах на прегръдката, обзета от спомена за времето, когато бяхме млади. После двамата слязохме по шахтата на преустроената спортна площадка… И така се разделихме.

Прощалната среща се състоя на широката площадка, която бяха разчистили на „Лермонтов“. Беше особено и непривично. За всяка от групите другите бяха мъртви. Аз се чувствах така, сякаш километри пластил ме отделяха от останалите. После всички се раздвижиха, започнаха да се сбогуват. Всичко стана много бързо. Чувствах се безкрайно уморена. Надежда и Мария-Ана ме откриха и започнаха да ме прегръщат. Тръгнах с останалите към коридора, водещ към платформата, изричайки:

— Довиждане… На добър път… Довиждане…

Тогава пред мене застана Ерик и ме прегърна. До него стоеше Давидов. Двамата се спогледаха. Давидов каза:

— Тя е това, което трябва да оставиш тук, нали?

После ме хвана за ръката и ме изведе в коридора.

— Довиждане! — извика Ерик.

— Да… — едва успях да изрека, после се озовах на платформата.

— Сбогом, Ема. Благодаря ти за помощта.

— Добре, не говори повече — казах аз със свито гърло.

Той поклати глава.

— Сбогом, Олег Давидов — изрекох едва.

Той се обърна и напусна платформата. Качих се на катера и излетяхме обратно към „Ръждивият орел“, където беше започнало всичко. Когато се озовахме там, членовете на новия екипаж се спогледаха. Имаше трима от Космическия съюз, които бяха предпочели да се върнат, десетина-дванадесет яростни противници на метежа, групирани около Дъгинс и Валенски, и още толкова, които бяха подкрепили бунтовниците или не даваха пет пари. Тръгнахме към командната кабина в мълчаливо съгласие. Аз се приближих до прозореца и се загледах в звездолета. Слънцето беше зад нас и за секунда нашата сянка прекоси повърхността на двата съединени кораба.

Стоях до прозореца и гледах. Не можех да мисля — всяка мисъл припламваше в главата ми и само след миг замираше.

Звездолетът потегли. Безпомощно обикалях пред прозореца, следвайки движението му, и гледах заедно с останалите как корабът се отдалечава и се превръща първо в ярък пояс, после в огърлица, в гривна, в пръстен, в скъпоценен камък — докато накрая съвсем се смали и изчезна.

Не ни оставаше нищо друго, освен да си вървим у дома, на родната червена планета. При тази мисъл изпитах огромно облекчение — напук на всичко останало.

После всички се заехме с работата, на която бяхме способни, и аз започнах в усамотението на празната си стая тези записки — един опит да съхраня за Ема от следващите столетия някакъв спомен за случилото се през тези месеци.

Без съмнение екипажът на „Ръждивият орел“ е най-странният, който някога се е намирал на борда му. Етел Юргенсон, Юрий Копанев и аз работим в командната кабина, като задълженията ни се свеждат най-вече до наблюдение. Валенски на свой ред наблюдава нас, разхождайки се из командната кабина като учител по време на контролно. Джинджър Симс, Ейми ван Данке и Никос Микора, един от членовете на Космическия съюз, които предпочетоха да се върнат (много скромен човек), се грижат за фермата, а още трима-четирима им помагат, в това число и Ал Нордхоф. Те се отчитат пред мен, но Валенски настоява да присъства през цялото време, докато ми докладват.

Независимо от тази атмосфера на недоверие отношенията между различните фракции са далеч по-добри, отколкото в началото. На четвъртия ден от полета Юрий и Дъгинс се сбиха в столовата. Наложи се Сандра и още няколко души да ги разтървават. Двамата началници бяха доста разкрасени, особено Дъгинс, който прелетя на заден ход през масата. Една твърде радостна гледка за очите ми. В продължение на няколко дни приличахме на два въоръжени враждебни лагера. В крайна сметка отидох в стаята на Валенски да си поговорим.

— Върши си твоята работа, а ние ще си гледаме нашата. Нека всеки се занимава с това, което е негово задължение. Когато се върнем на Марс и ни арестуват, всеки ще може да каже това, което смята за нужно.

— Аз нямам проблеми — заяви той. — Ти си тази, която може да си има неприятности, не аз.