Читаем Айсхендж полностью

Бродех из тихите коридори на спалното отделение (през отворените врати се виждаше как хората приготвят багажа си, за да се прехвърлят на звездолета), нагоре към огромните тъмни платформи за излитане, сред изоставеното минно оборудване, крановете, подобни на чудовища или на тъжни потрошени роботи, едва видими в сянката, която хвърляха. Надолу по шахтата към електроцентралата, където се разливаше ярка светлина, нещо бръмчеше и нямаше жива душа. После отново нагоре към командната кабина там застанах пред широкия прозорец и се загледах навън към звездолета.

Да, помислих си, такива работи… Можех да участвам в първия полет към звездите. Чувствах, че всичко трябваше да стане някак по-тържествено, да получа официална покана. Да събеседвам с многочленни комисии, да попълвам купища тестове, да участвам във видеопредавания и да съм в центъра на вниманието на два свята. Вместо това два стари миньорски кораба, вързани един за друг от няколко непокорни приятели — и аз съм поканена да участвам в полета от същите тези приятели, в това число от двама мъже, които от доста години не са ми безразлични. Това не ми изглеждаше справедливо. Припомних си всички прочетени истории за междузвездни полети, за всички онези ненормални, изродени, затънали в кръвосмешение малки общности. Но по време на тази експедиция, участниците в която щяха да дочакат края на пътуването, до подобно нещо нямаше да се стигне. Или пък щеше? Дали бляновете по безкрайните простори нямаше да ги доведат до лудост? Изведнъж почувствах с цялото си същество, че съм затворена във въздушно балонче, което приличаше на твърде широк скафандър — бях в подводница, потънала на милиони метри в дълбините на безвъздушния океан.

Не, не можех да тръгна с тях. Те вероятно бяха способни на това. Ако заминех с тях, двете с Надежда щяхме да накараме тази животоподдържаща система да работи без прекъсване, сигурна съм — но аз не можех да тръгна. Имах нужда да усещам почва под краката си — голата марсианска почва.

Видението от книгите отново изплува пред очите ми. Видях двойния кораб да лети в пространството празен, на светлинни години далеч — като скелет на една неуспяла идея.


Можех да им попреча да отпътуват. Тази мисъл ме накара скришом да хвърля поглед към мълчаливите фигури, седнали пред пулта. Никой не ми обръщаше внимание.

Не можех да направя нищо на звездолета. Но ако повредя по някакъв начин „Ръждивият орел“, щях да ги принудя… какво? Нямаше да ни убият и може би всички щяхме да бъдем спасени… В кабината на Давидов се намираха кодовете, с които се отваряха крановете на резервоарите с деутерий.

Не го мислех сериозно. Отдалечих се от командната кабина и продължих да се нося във въздуха като безплътен дух, докато стигнах стаята на Давидов в едно от разклоненията на коридора на горния етаж. Вратата беше леко открехната. Вътре светеше.

Почуках на вратата, като се придържах към перилата отстрани. Никакъв отговор. Надникнах вътре и се огледах. Май беше празно. Стаята се осветяваше само от една настолна лампа. Тъкмо се наканих да стъпя на лепящия се под, но размислих — щях да вдигна шум. Отворих вратата още малко и се вмъкнах вътре.

Той спеше. Беше събрал два стола и лежеше върху тях — на единия главата и раменете, коленете на другия. Устата му беше полуотворена и дишаше спокойно. В светлината на лампата забелязах, че косата му е също толкова ситно къдрава, както и лепящият се килим на пода.

Дълго плавах във въздуха, вглеждайки се в тъмното му лице, което изглеждаше още по-мургаво в полумрака. Видът му беше съвсем обикновен.

На масата в светлия кръг се виждаха няколко разпръснати листа, захванати със скоба. След като така или иначе се бях вмъкнала без покана, аз се отблъснах леко от стената и се надвесих над тях.

Това бяха схеми, няколко варианта на едно и също нещо. Под един от листовете лежаха пергел и линия. Всички чертежи изобразяваха окръжност или нещо подобно — някакви конструкции, начертани с няколко врътвания на пергела, в резултат на което се получаваше сплескана от едната страна окръжност. Около нея под различни ъгли бяха разположени малки триъгълници, защриховани с молив. Вгледах се в едва различимите драсканици под дългите редици цифри. „С нещо трябва да оставим следа в този свят, да покажем, че въобще сме били някога тук…“ Буквите бяха размазани, сякаш с ръба на дланта. Последният замах беше оставил дълга черта през целия лист.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза