Читаем Айсхендж полностью

Дълго гледах малките черни триъгълници, като от време на време хвърлях поглед към лицето на Давидов. Планове за паметник на група хора, напускащи всичко, което човечеството беше измислило и изстрадало заедно… „Нещо, което да покаже, че въобще сме били някога тук…“ Докато плавах из тази сумрачна стая, в която се чуваше единствено бученето на отдушниците, започна да ме обзема чувство за вътрешна пустота, за вакуум. Всички ще умрем. За пръв път в живота си бях изпълнена от тази мисъл и й повярвах. Отсрочката, която си бяхме извоювали, ни даваше възможност да я избягваме, защото имахме пред себе си цяло хилядолетие. Но този момент щеше да настъпи. Чертежите пред мен ме навеждаха на мисълта за надгробни камъни. Проекти за гробница. Това е начинът да покажем, че сме били тук — то е всичко, което можем да направим.

Плавах във въздуха над спящия мъж, простряна хоризонтално над него. Дори изгнаникът иска да бъде запомнен. Тази жалка групичка, обсебена от безумна мечта… Искаше ми се да бъда сукуб, за да мога да го притежавам, без да го събудя напълно, докато разумът и човешкото у него спят. Той въздъхна в съня си. Конвулсивно потръпнах и се отдръпнах от него, отблъснах се от стената и се измъкнах в коридора. Планът ми да повредя „Орела“ вече не съществуваше. Не беше моя работа да се меся в начина, по който някой е решил да умре или да остави преди това следа на този свят.

Скоро всички те щяха да са спомен.


Върнах се в стаята си и се унесох в тревожен сън. Веднъж почти се събудих и открих, че съм се свряла в ъгъла, изправена до леглото. Напипах един от коланите, прикрепих го с лепенките от двете ми страни и отново се унесох. Беше онзи неспокоен сън, когато час по час се будиш и ти се струва, че изобщо не си заспивала. Можеш да си спомниш сънищата, които по-скоро ти приличат на размишления, на отражение на дневните мисли, леко изкривени. Продължавах да спя, добрах се, без да се будя, до тоалетната и се върнах обратно, после отново потънах в сън. Не ми се искаше да се събудя. Бях уморена.

Часове по-късно ме събуди чукане на вратата. Изскочих от паяжината си и се спрях чак в отсрещната стена. Опитах се да се съсредоточа и отворих вратата.

Беше Давидов. Примигнах — още не се бях събудила напълно и ми се струваше, че предишната ни среща продължава.

— Каним всички на звездолета за последно събиране. Само за час-два.

— Време ли е?

Той кимна.

— Искаш ли да тръгнем заедно? След малко потеглям.

— Аха. Разбира се. Чакай да се съвзема.

След като си оправих тоалета, аз се присъединих към него на платформата за катерите, после двамата прекосихме пространството, отделящо двата кораба. Звездолетът беше същият, работата продължаваше да кипи.

„Лермонтов“ беше по-празен, отколкото го помнех. Давидов ме преведе през импровизирания тунел, свързващ двата кораба, и ми показа спалното отделение на „Идалго“. Стените бяха изкъртени и сега спалните бяха двойно по-големи. Изолаторът беше разширен, явно с цел да бъде използван като склад. Минахме покрай купища пластмасови кашони, един от които почти препречваше коридора.

— Още се нанасяме — обясни Давидов.

Беше изпълнен с тиха гордост — капитан на нов блестящ звездолет! Всичките му съмнения бяха изчезнали през нощта, докато моите се бяха увеличили още повече.

— Уморена съм — оплаках се аз.

Върнахме се в командната кабина на „Лермонтов“. До събирането имаше още малко време. После онези от нас, които се връщаха на Марс, щяха да се приберат на „Ръждивия орел“. Времето на раздялата беше дошло.

Щяха да оставят на „Орела“ само един катер и толкова гориво, колкото да достигнем скорост петдесет километра в секунда и после да намалим — това означаваше да обикаляме около Слънцето и практически да изминем по-голямата част от пътя в безтегловност. Когато Давидов ми го каза, аз изругах. Не мога да търпя безтегловността!

— Съжалявам за всичко, което ти причинихме — обади се той, застанал пред прозореца. — Въвлякохме те в неприятности…

— Хм…

Той стоеше с гръб към мен.

— Докато се приберете, нещата ще се успокоят.

— Надявам се.

Не ми се мислеше за това. Бяхме заслужили да се върнем и да намерим всичко спокойно.

— Съжалявам, че няма да дойдеш с нас, Ема.

Това ме разсъни. Загледах се в гърба му.

— Защо?

— Ти… Ти беше последният аутсайдер. Не съм разговарял с хора като тебе от години — искам да кажа, не съм разговарял истински. Ако… ако се беше съгласила да дойдеш с нас, това щеше да значи много за мен.

— Не бива да се чувстваш виновен, че се връщам обратно на Марс, каквото и да става там — заявих безжалостно.

— Да, да. Сигурно. И… не мисля, че това, което се случи между нас преди много години, е свършило веднъж завинаги…

Най-сетне се обърна с лице към мен и се приближи.

— Бих се радвал да си до мен — бавно изрече той.

— Ако бях решила да тръгна с вас, аз също щях да се радвам. Само че няма да тръгна — продължавах да упорствам аз.

— Знам.

Той отмести поглед. Явно беше, че думите не му достигат.

— Твоето добро мнение означава много за мен.

— Е, не чак толкова — казах уморено.

И това беше вярно.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза