Айсхендж

— Но за имуществото ги е грижа — горчиво изрече Сюзън. — Това е добре дошло за нас. Иначе биха разрушили Нов Хюстън още в този момент.

— Оставам с впечатлението, че сте на път да загубите — казах аз.

Те не възразиха.

Внезапно силата на притеглянето се промени. Почувствахме, че натежаваме, после тежестта се увеличи още.

— Аз съм с вас! — заявих неочаквано и за самата себе си. — С вас съм, стига да ме приемете.

Те кимнаха.

— Ще те приемем — заяви Андрю Джонс. — Ще имаме нужда от специалисти по животоподдържащи системи, каквото и да стане.

Притеглянето възвърна обичайната си за Марс сила. Минута по-късно корабът леко се разтърси. Отново си бях у дома.

Така се присъединих към революционерите.

Когато се настанихме в апартамента, използван от тях като главна квартира — това беше в Далаския сектор, в индустриалния район на града, недалеч от водните и въздушните съоръжения, в подножието на кратера на Нов Хюстън, — попитах Сюзън Джонс какво е станало с Дъгинс, Валенски и тяхната група.

Тя се усмихна:

— Обяснихме им какво е положението и им дадохме възможност да избират — дали да се присъединят към нас, или да останат под стража. Казахме им истината за комитета и за това, което се прави на Амур. Обяснихме им, че ако се присъединят към нас и после тръгнат срещу революцията, ще ги разстреляме.

— И какво?

— Някои от тях още не са решили. Повечето от онези, които направиха избора си, предпочетоха да бъдат арестувани.

— Ал Нордхоф е свестен човек…

— Той предпочете ареста.

Разбира се. А всички ние, които помагахме да построят звездолета, бяхме избрали пътя на революционерите. В това нямаше нищо чудно, макар все още да не ме напуска чувството, че някои от нас биха предпочели да ги посрещне комитетът. (Дали и аз не бях между тях?)

Бяхме провели кратка среща с тукашното командване на революционерите — един комитет от малко по-друг вид, миризлива и чорлава група от около двадесет и пет души. Видът им беше като на моите помощници от фермата след изнурителен трудов ден, ако не и по-жалък. Сюзън Джонс им разказа всичко, което знаеше за нашите приключения и историята на спасяването ни — ако можеше да се нарече така. Отговорихме на няколко въпроса. На тях явно им беше приятно да се срещнат с нас — нали ставаше дума за проект, насочен срещу комитета, който се беше оказал успешен. Бях ужасно уморена. Не бях спала от много време. Най-сетне ни поведоха обратно към стаите ни и в момента, в който се добрах до леглото, потънах в дълбок сън.

Днес са ни оставили да почиваме. Андрю каза, че някои от тях искат пак да поговорят с нас. Използвам възможността да запиша историята на нашето пристигане. А сега отново отивам да спя. Марсианското притегляне, което толкова обичам, през тези дни ми се струва доста силно.

Днес следобед говорих с Андрю Джонс. Той ми каза, че революцията е започнала едновременно навсякъде, във всички главни градове на планетата. Целият руски космически флот въстанал и нападнал останалите кораби на комитета, като им нанесъл опустошителни поражения.

— Това ни даде възможност да излетим и да ви посрещнем горе. Ние все още донякъде владеем космическото пространство на Марс.

Железопътните линии били подложени на саботажи, особено при мостовете и другите възлови точки. Въздушните и водните съоръжения във всички градове, както и някои полицейски казарми били щурмувани. Тези последни атаки имали променлив успех. Броят на полицаите бил горе-долу толкова, колкото и на въстаниците, така че още от самото начало битката между тях била решаваща. Биели се по улиците, във всеки град… Съединените щати и Русия изпратили подкрепления на комитета.

— Пристигнаха неотавна — завърши Андрю. — Няколко големи кораба, истински космически убийци, и известно количество най-модерно оръжие. Професионални убийци.

— Сигурно не се плашат кой знае колко от вас, щом още се опитват да запазят сградите и съоръженията.

— Знам — горчиво и безнадеждно произнесе Андрю. — Те си мислят, че могат просто да ни изтребят и да стъпят отново във владенията си.

— И сте прекъснали връзката с другите градове, които все още са в ръцете на въстаниците?

— И още как! — Беше започнало да го обзема някакво мрачно въодушевление. — Както ти казах, комитетът успя да си върне повечето сектори. Те връхлитат върху водните и въздушните съоръжения и избиват хората, а ако в града все още им оказват съпротива, се оттеглят във въздуха. Повечето от сградите са автономни, но от това задачата им само се улеснява. Градовете — изкриви лице в гримаса Джонс, — са прекалено централизирани. Някои от въстаническите части са си осигурили подземни убежища в целия този хаос. Надяваме се, че са успели да оцелеят.

— А цивилното население?

— Повечето хора бяха на наша страна. Отначало. Точно затова на първо време имахме такива успехи.

— Сигурно мнозина хора са загинали.

— Да.

Хиляди хора бяха мъртви. Избити. Хора, които трябваше да живеят по хиляда години. Баща ми… Може би затворът го беше спасил, но можеше и да е загинал. И нищо чудно да идва и моят ред.