Айсхендж

Сигурно беше така. Но от този момент нататък нещата се поуспокоиха. Още при първите ни неофициални срещи Юрий предложи да завземем кораба и да летим към Земята, но идеята беше отхвърлена. Първо, никой не искаше да се стига до конфронтация с правоверните ни колеги. Но — което беше по-важно — струва ми се, че никой нямаше желание да тръгва към Земята. Тези нейни войни, милиардите гладуващи, гравитацията — всички ние инстинктивно чувствахме, че на Марс никога не може да бъде толкова зле. Освен това, както правилно отбеляза Сандра, Земята е родина на онези, които ни управляват, така че не би могла да ни бъде убежище.

И така, летяхме към Марс и чакахме. Прекарах тези дни като сомнамбул — докато водех записките, умът ми витаеше някъде из изминалите месеци или блуждаеше около Сатурн със звездолета и екипажа му — моите приятели. Отначало не бях в състояние да контролирам мислите си и се лутах из кораба, без да чувам какво ми говорят спътниците ми. По-късно успях да се овладея, защото забелязах колко демобилизиращо действа държанието ми на останалите.

Нямахме предавател, така че трябваше мълчаливо да изслушваме онова, което приемникът ни улавяше. Не беше кой знае какво. Най-общо казано, на Марс безредиците продължаваха и това ни правеше неспокойни — какво ли ни чакаше там?

Не след дълго вече ще знаем. Тези записки запълваха седмиците ми, колкото и да са недодялани — кой би могъл да изрази с думи удивителната канонада на вече преживяното? Но поне времето ми минаваше по-леко. Днес започваме да намаляваме скоростта — наближава благословеният миг, в който ще стъпим здраво на краката си. А не след дълго ще навлезем в космическото пространство на Марс. Ако съм в състояние, ще продължа да водя записките си, за да оформя нещо като финал. Страх ме е обаче, че ще хвърлят всички ни в затвора.

На Марс ни посрещнаха въстаниците.

Никога няма да забравя какъв вид имаше Андрю Дъгинс. Действителността не беше оправдала надеждите му. Негодниците навсякъде бяха навирили глава, дори и на родната му планета, където най-малко очакваше, и нямаше никакъв начин да им избяга.

Аз обаче съм сигурна, че и някои от нас, които бяхме помагали на метежа, бяха не по-малко уплашени от факта, че ни посрещаха противниците на комитета.

Ето как стана всичко. Посрещнаха ни точно край орбитата на Амур с един от онези малки полицейски кораби, които патрулират космическото пространство около Фобос и Деймос и извозват затворниците на Амур. Докато гледах през прозореца на командната кабина към червения сърп на планетата и се питах дали някога краката ми ще стъпят още веднъж на нея, те нахълтаха откъм асансьора — десетина изтормозени на вид мъже и жени, облечени в работни комбинезони. Насочиха към нас дългите цеви на оръжията си — леки смъртоносни пистолети, и за един кратък инфарктен миг си помислих, че са дошли да премахнат всички свидетели на метежа…

— Това „Ръждивият орел“ ли е? — попита един светлокос мъж — нали не бяхме в състояние да отговорим на сърдитите им въпроси по радиото.

— Да — чуха се два-три гласа.

Мъжът кимна.

— Ние сме от Тексаската секция на съюза „Уошингтън-Ленин“. След като ви освободихме… — той се усмихна, вероятно на недоумението ни, — ще ви заведем по възможно най-бързия начин в Нов Хюстън, който сега е свободен град.

Точно тогава Дъгинс изглеждаше така, сякаш светът се беше сгромолясал. Етел и аз се спогледахме с отворена уста… Юри стисна и двете ни в прегръдките си, без да се притеснява от насочените дула. След малко той започна да обяснява на русия мъж кои сме, но не успя да стигне много далеч, защото ни поведоха към платформата, за да ни прехвърлят на полицейския кораб. Там ни разделиха на по-малки групи и двама от въстаниците ни подложиха на разпит. Не след дълго въведоха и мен в стаята, в която заварих светлокосия мъж и една жена приблизително на моята възраст.

— Вие ли сте Ема Вайл?

Отговорих, че съм аз. Зададоха ми няколко въпроса за Космическия съюз и действията му и аз потвърдих онова, което Юрий и останалите вече бяха разказали.

— Значи тук е имало революция? — попитах ги. — И комитетът е свален?

И двамата поклатиха глави.

— Битката още не е свършила — каза жената, която се наричаше Сюзън Джонс.

Русият мъж беше неин брат.

— Всъщност — добави той, — положението ни не е блестящо. — Мъжът се изправи. — Отначало въстанието обхвана цялата планета, но сега… Все още държим Тексас, само че…

— Това е ясно — прекъснах го и те се засмяха.

— …И руския сектор. В „Мобил“ и на Атлантическия океан все още се водят боеве, както и в тунелите на Фобос. Но във всички останали райони силите на комитета си върнаха позициите.

— А „Роял Дъч“? — попитах със свито сърце.

Те поклатиха глави:

— Там е комитетът.

— Много ли беше страшно?

— Много хора бяха избити — сурово изрече Сюзън Джонс.

— Те разрушиха купола на Елада — добави брат й. — Много хора загинаха.

— Не е възможно! — извиках аз. Елада…

— Но го направиха. Тях не ги е грижа колко хора ще избият. На Земята има пълчища, които чакат да заемат мястото им…