Айсхендж

Помолиха ме да произнеса малка реч пред въстаниците от Нов Хюстън, която по-късно щеше да бъде предадена в по-отдалечените зони.

— Когато започна въстанието — каза ми Сюзън Джонс, — членовете на Космическия съюз веднага застанаха на наша страна и разказаха на всички за звездолета. Тази история получи широк отзвук, хората бяха много заинтригувани и въодушевени. Ако ти заявиш, че звездолетът е тръгнал, това ще повдигне бойния дух.

Положението им никак не е блестящо, помислих си. Въпреки това събрах онези няколко души, които бяха помагали на хората на Давидов, и ги убедих да участват в събранието, което трябваше да се проведе във фоайето на главната квартира. Там се беше събрала същата група, в леко разширен състав и малко по-изтощена от преди. Няколко видеокамери бяха насочени към нас. Дадоха ми микрофон и аз започнах:

— Марсианският космически съюз е част от революцията. Той развиваше дейността си извън общото съпротивително движение от четиридесет години насам.

Разказах всичко, което знаех за историята на съюза, без да ме напуска съзнанието, че е твърде странно именно аз да седя тук и да разказвам за това. Описах звездолета и потенциалните му възможности. Събитията от последните два месеца изплуваха живо в паметта ми, пречейки ми да се съсредоточа.

— Когато напуснах Марс на „Ръждивият орел“, аз дори не подозирах за съществуването на Космическия съюз. Не знаех, че има нелегално движение, чиято цел е да свали комитета. Знаех само… — Изведнъж ми стана трудно да намеря нужните думи. — Знаех само, че мразя Комитета и властта му над нашия живот. Когато научих за Космическия съюз, донякъде случайно… — разнесе се одобрителен смях, — реших да му помогна. Същото направиха и тези мои приятели. Сега, след като сме тук, искаме да помогнем и на вас. Радвам се… радвам се, че Комитетът за развитие на Марс не беше тук, за да ни посрещне. — Млъкнах и поех дълбоко дъх. — Надявам се, че той никога повече няма да управлява Марс.

Тук всички се изправиха и започнаха да аплодират. Ръкопляскаха и надаваха приветствени възгласи. Но аз още не бях свършила! Исках да им кажа: „Слушайте, един звездолет е напуснал Слънчевата система!“ Исках да кажа, че напук на всичките ни дребнави, глупави и саморазрушителни свади на тази планета един немощен, но чист порив е успял, че революцията е донякъде отговорна за него и че това е историческо събитие, поразяващо въображението…

Аз обаче не успях да кажа всичко това. Приятелите ми от „Ръждивият орел“ ме заобиколиха, всички тези близки лица, изпълнени с обич, и речта ми свърши дотук. Погледнахме се с някаква непозната досега нежност — сега и занапред всички ние бяхме като едно семейство. Братовчедите на Ной, останали извън ковчега.

Не ни остава много време. Полицейските части проникнаха в града и скоро ще трябва да се евакуираме.

Стоях с Андрю Джонс на ръба на кратера, когато снарядите започнаха да падат върху космодрума на север от града. Експлозиите бяха толкова ярки, че след тях пред очите ни оставаха сини силуети, и вдигаха високи, лениви стълбове от ръждива прах над тромавите грамади на космодрума.

В скафандрите атаката ни се струваше безшумна, въпреки че долавях тътена на експлозиите, твърде силен дори и в редкия марсиански въздух.

— Наш ред е — каза Андрю без видима следа от вълнение. — Най-добре е да слезем под купола.

Тръгнахме към тунела и оттам бързо се спуснахме с ескалатора по склона на кратера. Тъкмо се канехме да влезем в главната квартира, когато куполът се сгромоляса. Предполагам, че полицията вече пет пари не даваше за имуществото — може би Нов Хюстън беше последният град, който все още се държеше от въстаниците, и тя бързаше да приключи по-скоро с него. Видяхме как подножието на купола се пропука и огромни късове от тънкия пластил на похлупака се откъснаха и се разпръснаха, политайки като в забавен кадър към нас. Бързо се озовахме в преддверието на сградата под защитата на затворената входна камера.

Пластиловите късове продължиха да падат около минута. Веднага след това се появиха полицейските части, които се спускаха отгоре с индивидуални ракетни раници. Хора в скафандри заприиждаха отвътре към нашата камера, без да ги е грижа за изтичането на въздуха. Някой тикна в ръцете ни две от онези леки пушки с дълги дула. Преметнахме ги през рамо и излязохме от камерата.