Аллах ил Аллах!

С тези думи прибрах револвера си и отново възседнах моя кон. След това се отправихме към лагера.

— Направо кипи от гняв! — подвикна ми Халеф през смях от гърба на своята джамала.

— Излъга от страх, той, най-силният мъж на племето. Честта му отиде по дяволите.

— Да, наистина отиде по дяволите. Още днес всички жени и деца ще узнаят, че Фалахд не е казал истината, само защото се е страхувал от чуждоземния ефенди. Аллах го е изоставил.

Скоро стигнахме лагера и насочихме нашите животни към пасището, където ги предадохме на пазачите. После продължихме пеша към руината. В дуара започваше весела суетня. Бени салахите и техните гости се събираха на отделни групички. Някои от тях се познаваха от по-рано, от времето когато бени салахите бяха посетили бени аббасите, за да вземат оттам дъщерята на шейха. Сега те разменяха помежду си много въпроси, отговори и обяснения.

Жените бяха също много заети, защото трябваше да се погрижат за угощението на толкова гости. Близо пред лагера докараха овце, за да ги заколят, съблюдавайки точно определени, предписани от обичая ритуални действия. Тази тържествена церемония бе абсолютно необходима. Онзи, който заколеше и едно животно, без да я спази, според мохамеданските възгледи се омърсяваше и известно време не биваше да общува с другите хора, защото така неговото омърсяване можеше да им се предаде, и тогава те също щяха да се видят принудени да заживеят в отшелничество.

Скоро пламнаха многобройни огньове, на които зацвърча печеното. Около тях се засуетиха пъргави човешки силуети. Но затова пък горе в руината ние намерихме такова спокойствие и тишина, които рязко контрастираха с голямото оживление там долу. Ханумата се беше оттеглила в своите покои заедно с баща си и сестра си, защото сигурно имаха да си разказват много неща.

Тарик и Хилал не се виждаха никъде. Навярно се намираха долу при гостите. Даже и стражите бяха напуснали постовете си, смесвайки се с множеството.

В нашата „стая“ бе поднесена обилна закуска, на която с удоволствие посветихме цялото си внимание след освежителната утринна езда. После си потърсихме сенчесто място откъм външната страна на зидовете, откъдето имахме възможност спокойно да наблюдаваме усърдната кипяща дейност в дуара, и се отдадохме на онова занимание, което всъщност не е никакво занимание и се нарича от турците кеф, от италианците долче фар ниенте, а онези немци, които искат да са искрени, са му дали истинското име — мързелуване.

„Занимавахме“ се така около час, когато видяхме шейха на бени аббасите да излиза от вратата на руината. Той се огледа, и тъй като нашето място попадаше в подозрението му, веднага ни забеляза и се отправи към нас. Първо ме огледа доста продължително с нескрито възхищение и на края каза:

— Що за човек си ти!

— Човек като всички останали — отвърнах му усмихнато, надигнах се от земята и седнах.

— Не, не си като всички останали! Ти си любимец на Аллаха, който те е отрупал с най-хубавите дарове. Към тези достойнства се числи и мълчаливостта. Но пред мен можеше спокойно да говориш.

— Та нали така и направих.

— Но не каза всичко! Защо премълча, че ти си бил онзи, който е спасил Хилуя?

— Защото знаех, че нямаше да закъснееш да го научиш от други хора.

— Скромен човек си и си искал да ми спестиш моите благодарствени думи. Твоят слуга, а по-късно и моята дъщеря, ми разказаха всичко. Рискувал си живота си, за да я спасиш и после си я довел дотук, като заради нея си понесъл всички трудности и лишения на това дълго пътуване…

— Заблуждаваш се! — прекъснах го аз. — И без това имах намерение да стигна до Египет. За мен нямаше никакво значение кой път щях да избера.

— Това с нищо не намалява моя дълг и моята благодарност към теб. Но как да ти се отблагодаря?

— Като изобщо не ми говориш за благодарност!

— Но това е невъзможно! Не можеш да искаш от мен да остана твой длъжник, без поне да съм признал и заявил този дълг към теб. Просто трябва да говоря и да разказвам за теб. И аз ще известявам твоята сила, докъдето се простира моето влияние и докъдето достига моят глас.

— Но това няма да ми донесе никаква полза — засмях се аз. — Много скоро ще напусна тази местност и навярно никога вече няма да се върна тук.

— Ще я напуснеш ли? — попита шейхът. — Мислех си, че искаш завинаги да останеш при бени салахите.

— Ма иймкинш — невъзможно е!

— Но Бадия ми каза, че ще се биеш за нея.

— Наистина е така.

— Тогава ще станеш шейх на племето.

— Ще отстъпя тази почетна длъжност на някой друг.

— Мустахил — не става. Само с двубой може да ти се отнемат и двете — жената и титлата на шейх. Да не би да си имаш жена?

— Не.

— Или Бадия не е достатъчно красива за теб?

— Тя е най-хубавата измежду всички хубавици.

— Или не е достатъчно богата?

— Не знам какво притежава, но е бедна тъкмо на онова, което би трябвало да има в този случай.

— Машаллах! Бадия бедна! Какво искаш да кажеш?

— Сърцето й е богато надарено с всички добри качества, ала за мен то е бедно. В него няма любов за мен.

— Тя те обича. Разбрах го от начина, по който говори за теб.