Аллах ил Аллах!

Човек лесно може да си представи, че цялото племе на бени салахите бе силно развълнувано. Предстоеше да се реши, кой ще стане негов шейх. И един чуждоземен бе изявил желание да участва в двубоя! На всички бе известна великанската сила на Фалахд. Навярно сред хората имаше малцина, които се съмняваха в победата му.

Пристигането на бени аббасите бе погълнало вниманието на бени салахите толкова много, че не забелязаха колко бързо измина времето до двубоя. Сега всеки от тях бързаше да заеме някое по-хубаво място. Стичаха се всички — мъже и жени, младежи и девойки. Естествено децата не бяха допуснати до зрелището.

Двубоят щеше да се проведе извън лагера на едно място, което беше обозначено със забити в земята копия. Когато се появих, придружаван от Халеф, то бе вече обградено от гъста тълпа възбудени зрители. В кръг наоколо стояха няколко редици мъже и жени, зад тях се намираха ездачи на коне, а зад тях пък на високите гърбици на камилите се бяха подредили собствениците на тези животни.

Когато се насочих към „арената“, преминавайки през редиците на зяпачите, всички страхопочтително ми направиха място.

В единия край ханумата бе седнала върху килим. Лицето й беше бледо. Едва успяваше да скрие страха си. До нея се бяха настанили баща й и сестра й, а от двете им страни бяха заели места Хилал и Тарик.

Великанът седеше в срещуположния край на арената. По обезобразеното му от онзи грозен белег лице се бе изписал израз на злорадство и подигравка. До него се намираха двама мъже, които виждах за пръв път — навярно негови привърженици. На земята бяха оставени няколко издълбани кратунки, пълни с вода, за да могат участниците в двубоя да се освежават.

Муадинът и старият Азра стояха в средата на обграденото от зрители място. Както узнах по-късно, те са били избрани от съвета на старейшините, за да ръководят организирането и провеждането на двубоя. Щом ме видяха, Азра се приближи до мен и попита:

— Знаеш ли условията на борбата, о, господарю?

— Да, нали муадинът ги оповести. Кои са онези двама мъже зад Фалахд?

— Те са пратениците на османлиите и московците.

— А-а, значи затова ме зяпат с такива отровни погледи!

— Да, естествено те са силно разтревожени за изхода от двубоя. Плановете им могат да се осъществят само ако Фалахд излезе победител. Знаят го много добре.

Великанът забеляза, че ставаше дума за него и скочи на крака.

— Защо закъсня толкова? — грубо ми се сопна той.

— Ето ме! — отвърнах най-спокойно.

— Храбрият мъж не кара противника му да го чака.

— Я погледни сянката си! Точно сега е пладне. Впрочем не съм дошъл, за да се бия с думи. Нека силата и ловкостта решават!

— Тъй и ще бъде. Да започваме!

Със свити юмруци той се накани да се нахвърли върху мен, ала Азра се изпречи на пътя му.

— Чакай! Преди това пред свидетели ще трябва да уточним правилата.

— Правилата ли? Нямам нужда от правила.

— Двубоят трябва да е честен! Но преди всичко да определим с какви дрехи ще се биете?

— Всеки ще прави каквото си иска! — Онзи, който помоли за милост, трябва да бъде пощаден!

— Но това е позорно!

— Именно затова той ще бъде прокуден от племето, но поне ще си спаси живота. По какви правила ще се биете?

— По никакви. Всеки ще удря, както си иска.

— Ти съгласен ли си?

— Да.

— Тогава нека ханумата ви даде знак да започнете.

Великанът захвърли своя бурнус и се изправи пред мен само по шалвари. Горната част на тялото му бе натъркана с мазнина, за да се изплъзва по-лесно от ръцете на противника си. Изглеждаше невъзможно да поклатиш човек с подобно великанско телосложение, а могъщите му мускули сякаш бяха излети от стомана.

Последвах примера на противника си и също хвърлих моя бурнус на земята, но не сметнах за необходимо да се разсъбличам повече. Не свалих дори турския си елек, който носех под бурнуса. Подадох на Халеф връхната си дреха, за да я пази.

— В името на Аллаха, съблечи се! — предупреди ме старият, защото ми мислеше доброто. — Така много лесно може да те сграбчи.

— По-добре да не се опитва.

— Непредпазлив си!

— Ами!

След това настъпи пълна тишина и всички погледи се насочиха към ханумата, която трябваше да даде знак за започването на двубоя. Но ето че в този момент баща й се обади със силен глас:

— Тук нямате ли обичай преди началото на всеки двубой противниците да си подават ръка като тържествено уверение, че никой от тях няма да се опита по някакъв начин да изиграе другия?

— Да му подам ръка ли? На този чакал? — изсмя се великанът. — Как мога да му подам ръка? Нека само ми дойде да го удуша!

С тези думи той протегна към мен свитите си юмруци.

— Мислех ти доброто — отговорих му най-спокойно, — но тъй като продължаваш да ме обиждаш, няма да те щадя така, както си бях наумил. С три удара ще те просна на земята, освен ако веднага не ме помолиш за милост!

— Човече, ти си луд! Още с първия удар ще ти смажа черепа!

— Добре! Опитай се!

Ние двамата бяхме застанали така, че да можем да виждаме ханумата. На нея ясно й личеше, колко й бе тежко да даде знак за започване на схватката. Ето че най-после тя вдигна ръка.

— Започвайте! — извика Азра.