Аллах ил Аллах!

Когато влязох в нашата шатра, моите двама гости станаха от килима, където се бяха настанили. Можех да ги разгледам много добре на светлината, която падаше през две тесни прозорчета, подобни на амбразури. По външния си вид турчинът се различаваше твърде малко от представителите на своя народ, с които се бях запознал до този ден. Руснакът пък имаше слабо кокалесто лице с остри черти и умни очи с пронизващ поглед. Веднага създаваше впечатлението, че е човек, който знае какво иска. Последвалият разговор бе воден главно от него, докато турчинът само от време на време подхвърляше по някоя дума.

— Салям алейкум! — поздравиха ме двамата веднага, щом ме видяха.

— Салям! — отвърнах кратко. — На какво дължа честта да ме посетите?

— Позволи ни най-напред да се представим! Ей този мой приятел е Садък Ефенди, а аз се казвам Аксаков.

— Кара Бен Немзи — представих се и аз. Руснакът ме изгледа изпитателно.

— Чухме, че си немец. Не можем ли да узнаем истинското ти име?

— Мисля, че същинското ми име няма нищо общо с работата, която ви води при мен — недружелюбно отвърнах аз. — Или може би сте дошли единствено, за да ме попитате как се казвам?

Руснакът не се смути от резкия ми тон.

— Както искаш, но след като ти назовахме имената си, сметнахме, че ще можем да узнаем и твоето име.

— Ти вече го чу. Тук нямам друго име. Но няма ли да седнете, щом сте дошли да изложите пред мен някакъв ваш проблем?

Те се възползваха от поканата ми и седнаха на килима по турски. И аз се настаних срещу тях по същия начин.

— Ако мислиш, че сме дошли при теб с молба, много се лъжеш. Ще ти представим едно искане. Не е ли така, Садък Ефенди?

— На’ам, якаса — да, така е.

Изгледах ги слисано.

— Искане ли? Вие на мен? Мога ли да попитам, какво е то?

— Ефенди, говориш ли френски? — отвърна той на въпроса ми с въпрос.

— Да, защо?

Руснакът хвърли на своя спътник победоносен поглед, който горе-долу можеше да означава следното: „не ти ли казах?“, а после ми отговори:

— Не говоря добре арабски, както ще разбереш по начина ми на изразяване. Немски език също не владея. Ще оценя твоята любезна отзивчивост, ако пожелаеш да си служиш с френски. И моят приятел знае този език.

— С удоволствие ще ви направя тази услуга — казах аз вече на френски. — Но ще ми обясните ли най-накрая, как сте стигнали до странното решение да отправите към мен някакво искане, тоест да ми заповядате нещо?

— Господине, с какво право се намесвате в неща, които не ви засягат? — попита той, избягвайки да отговори на въпроса ми.

— Какви неща имате предвид? — попитах го, обзет от известно любопитство да видя на какъв разпит предстоеше да ме подложат.

— Имам предвид вътрешните работи на бени салахите.

— А на какво се основава вашето твърдение?

— Ами нали се явихте на двубой с Фалахд и го победихте!

— Това бе мое законно право. Поканата бе отправена публично към всички мъже, които се намираха в дуара, а на мен не ми е известно някой да ми е забранявал да приема това предизвикателство.

— Хайде да не спорим голословно! Сигурно и самият вие сте убеден като нас двамата, че Фалахд щеше да излезе победител, ако не се бяхте изправили срещу него.

— Признавам, че е така.

— Е bien45! Точно там е работата. А какво ви накара да изявите желание да участвате в двубоя и да рискувате живота си?

— Приятелството ми с двамата Синове на светкавицата, както и съчувствието, което изпитвам към тяхното племе.

— Приятелство ли? Ами! Знам, че познавате Тарик едва от един ден, а Хилал не от кой знае колко по-дълго време. Ето защо това приятелство не може да е чак толкова голямо.

Станах от мястото си.

— Мосю, спокойно изтърпях редица ваши въпроси към мен, чиято основателност изобщо не признавам, но щом се съмнявате в истинността на думите ми, тогава смятам разговора ни за приключен. Не позволявам да ме обиждат!

Руснакът побърза да ме хване за ръкава на моя хаик и ме дръпна отново да седна на земята. След привидно колебание отстъпих, защото все пак вече твърде ми се искаше да разбера, каква е целта на този странен разговор.

— Пардон, мосю, не исках да ви обидя като се усъмних в искреността на приятелските ви отношения с Тарик и Хилал. Ние, дипломатите, имаме изобщо по-особено наше си мнение за понятията искреност и истинност. Нали?

Той каза: „ние, дипломатите“. Дали в крайна сметка не причисляваше и мен към това съсловие? Искаше ми се час по-скоро да се уверя дали е така.

— Съжалявам, че не споделям тези ваши възгледи, понеже не се числя към дипломатите.

Руснакът се усмихна с чувство на превъзходство.

— Вие до такава степен сте се намесили в тукашните работи, че ни е невъзможно да повярваме в някаква си безкористност от Ваша страна. Много добре ни е известно, че в Египет Германия няма да защитава кой знае колко големи интереси. Англия е на наша страна и следователно единствено Франция може да ни нападне в гръб по един толкова неприятен начин.

— Значи ме смятате за емисар, изпратен от французите, така ли?

— Смятаме Ви за немец, който е на френска служба, да, точно така!

Малко остана да избухна в смях. Аз — френски пратеник!