Аллах ил Аллах!

— Да те убия? Та нима не знаеш, че животът ти ми принадлежи? Само ако ме помолиш за милост, може да ти го подаря. Така гласят условията на двубоя.

— Да моля за милост? Теб? Никога!

— Аз и не очаквах друго от теб. Тогава нека дойде муадинът, за да каже над главата ти молитвата на смъртта.

— Проклет да е муадинът заедно с брътвежите си! Не искам да го виждам!

— Тогава ще се наложи да умреш без молитва. Дано Аллах се смили над душата ти!

Вдигнах ръка, сякаш се канех да го пронижа с ножа, но дори и да имах подобно намерение, нямаше да успея да го изпълня. Навярно до този миг Фалахд си беше мислил, че ще му подаря живота и без да се моли за милост. Може би се беше надявал и на помощта на своите съплеменници. Обаче ето че увереността му се разклати и го обзе такъв страх, който можеше да се мери със самочувствието му допреди малко. Ужасен той успя да отхвърли тялото си настрани.

— Чакай! В името на Аллаха, почакай!

Задържах ножа готов за удар.

— Какво искаш още? Казвай по-бързо!

Вързаният великан се огледа наоколо със здравото си око, но ако се надяваше да намери съчувствие, то той се видя излъган. Ако и преди бе имал твърде малко приятели, то злощастният изход от двубоя намали техния брой още повече. Онова, което прочете по лицата на застаналите наоколо хора, бе всичко, само не и съчувствие или състрадание. От тях не можеше да очаква помощ.

— И така, побързай! Какво искаш? Молиш ли за милост?

— Да — с мъка процеди той.

— Тогава направи го! Изговори думата, иначе молбата ти няма да бъде уважена.

— Аман, аман — милост, милост!

— Добре! Нека животът ти бъде подарен! Сега ще те развържа.

Вече се навеждах над него, за да свърша тази работа, когато неочаквано зад мен се разнесе силен вик:

— Уакиф — Стой! Още не! Не бива тъй бързо да се подарява живота на един победен воин. Още по-малко пък на този!

Това възражение дойде от стария Азра.

— Но нали той помоли за милост! — рекох аз.

— Да, така е, но все пак още не е ясно дали е съгласен да понесе и последиците от тази молба. Той е брат на мъртвия шейх и се смяташе за най-властния, най-могъщия и за непобедимия измежду нас, на когото всички са длъжни да се подчиняват. Може би си мисли, че само от страх и през ум няма да ни мине да го накараме да почувства последиците от молбата му за милост. Ето защо искам първо да разменя няколко думи с него, преди да му подариш живота.

Силно загорялото от слънчевите лъчи лице на великана придоби пепеляв цвят. Това бе най-сигурното доказателство, че предпазливият старец беше отгатнал истината, Фалахд действително си вярваше, че той, най-видният човек на племето, от когото всички се страхуваха, може да бъде помилван, без да му се наложи да понесе и съответния позор. Ала вече сам разбра, че не може да очаква снизхождение.

Старейшините чуха думите на Азра и се приближиха със сериозни лица. За пръв път се случваше някой от племето да моли за милост. И то тъкмо онзи, когото бяха смятали за най-добрия и най-достойния от всички!

— А знаеш ли, какво вършиш? — строго попита Азра.

— Знам — мрачно отвърна великанът.

— Онзи, който моли за милост, получава живота си, ала не и имуществото си.

— Изплюскайте моите камили и се задавете!

— Той завинаги губи честта си и племето го прогонва.

— И сам ще си отида.

— А ако се мерне в земите на племето си, всеки има право да го убие, без да се страхува от кръвно отмъщение.

— Ако някой посмее, нека ме убие!

— Значи си съгласен при тези условия да получиш милост?

Фалахд замълча. Не му беше лесно да отговори на такъв въпрос.

— Питам те за последен път. Не ми ли отговориш, после всяка твоя молба ще е напразна. Искаш ли милост?

— Да.

— Тогава самият аз ще ти махна ремъците.

Азра развърза възлите и тогава великанът бързо скочи на крака, протегна ръце и се разтърси като някое диво животно, което е било вързано на верига.

— Свободен, свободен! Сега ще разберете, кой съм аз!

— Знаем те вече — отвърна достопочтеният Азра с отвращение в гласа. — Ти остана без чест за вечни времена, а когато някой спомене името ти, ще плюе на земята. И баща ти, и майка ти ще потънат в забрава! А в знак на това, че вече нямаш чест, аз пръв ще ти отдам полагаемото се. Извисете гласовете си, о, мъже, и извикайте заедно с мен: Йа мусихба, йа гхум, йа алахм, йа разалт — о, нещастие, о, скръб, о, болка, о, позор!

— Йа мусихба, йа гхум, йа алахм, йа разалт — о, нещастие, о, скръб, о, болка, о, позор! — завикаха след него всички насъбрали се хора. Те протегнаха ръце с обърнати нагоре длани, за да дадат израз на своята неприязън.

— Ето вземи, каквото ти се полага! Тфу алак — пфуй!

С тези думи той се изплю пред краката на Фалахд.

— Тфу алак — пфуй! — последваха примера му всички. Фалахд стоеше неподвижно с безизразно лице. Беше затворил и здравото си око. Ала когато го отвори, в него горяха зловещи пламъчета.

— Свършихте ли? — подигравателно попита той.

— Да — отвърна Азра. — А сега се прибери в своята шатра! Скоро ще узнаеш, какво още ще реши съветът на старейшините за теб.

— Че какво още има да решава? Нали всичко е решено!