Аллах ил Аллах!

Едва след доста време хората се сетиха за какво всъщност се бяха събрали на това място. Човекът, застанал горе до пръта, видя, че вече никой не му обръщаше внимание. Ето защо нададе силен вик и така припомни на всички каква бе първоначалната цел на състезанието по стрелба.

— Ами какво стана с последните два изстрела? — попита старият Азра, приближавайки се до мен.

— Аллах! — престорих се на изплашен. — Нямам повече куршуми. Уговорихме се само по пет изстрела и аз не взех други патрони. А имам ли право да стрелям още веднъж?

— Естествено че имаш право… хм… ама че объркана история! Колкото повече размислям, толкоз повече ми се струва, че всъщност даде определените пет изстрела и че ти… машаллах! За първи път ми се случва подобно нещо.

Изпаднал в небивало затруднение, старият зарови пръсти в брадата си.

— Искаш да кажеш, че съм загубил, защото улучих целта само три пъти, така ли?

— Като че ли тъй изглежда… май загуби… хмм! Ти не искаш да се откажеш от наградата, нали?

— Не, не се отказвам. Държа на моето право. Но самият ти си на мнение, че съм изстрелял уговорения брой куршуми. Тарик улучи камъка четири пъти, а аз — само три пъти.

— Ами в такъв случай значи Тарик е победител.

— Да, така е.

— Ефенди, ти го направи нарочно!

— Не, птиците ме подведоха и ми объркаха сметките. Исках да ви покажа, че с една такава пушка могат да се улучват не само камъни, и ето как заради двете асафир изгубих и ханумата, и възможността да стана шейх.

— Аллах ил Аллах! Кой можеше да го предположи! Всички ме гледаха със съчувствие и съжаление.

— Успокой се! — усмихнато казах аз. — Ще ти призная, че още от самото начало не държах чак толкова на ханумата, а още по-малко пък на почетната титла шейх. Следователно съвсем не съм нещастен, че загубих състезанието по стрелба.

— Ами защо тогава изобщо пожела да излезеш на двубой с Фалахд?

— Защото обичам племето на бени салахите и исках да ги избавя от това чудовище. Я ми кажи, ти имаш ли нещо против, ако Тарик, когото наричате Сина на светкавицата, стане шейх?

— Ни най-малко.

— Е, тогава бъди доволен от изхода на двубоите.

С тези думи му обърнах гръб и се наканих да си проправя път през тълпата, която се беше насъбрала около нас, ала тогава Тарик бързо ме догони и ме улови за ръката.

— Ефенди, ти само се шегуваш, нали?

— О не, нямам навика само ей тъй на шега да пропускам целта, когато стрелям, и да давам повод на хората да ми се смеят.

— Тогава последните два изстрела ще се броят, а?

— Не мога да го променя.

— Аллах ил Аллах! Значи Бадия е моя!

— Не се ли радваш?

— Да не се радвам ли? Господарю, като мен могат да се чувстват само блажените, попаднали на седмото небе в рая. Изобщо ми е невъзможно да повярвам, че се отказваш от Бадия, след като заради нея рискува живота си.

— Заради нея ли? Лъжеш се! Заради теб го направих. Бях убеден, че Фалахд ще те победи, и понеже знаех, че го превъзхождам, просто те заместих.

— Сега те разбирам. О, Аллах, как да ти се отблагодаря? Ще се моля за теб, докато съм жив, а ще науча и всички мои деца и внуци да се молят за твоите деца и внуци.

— Драги Тарик — засмях се аз, — хайде засега да оставим на мира нашето потомство. В момента ние сме само праотци без наследници и без жени. Побързай час по-скоро да имаш такава! Пожелавам ти след петдесет години да се появи племе на бени тариките, което да наброява хиляда души.

— О, Аллах, Аллах, твърде много е — хиляда души за петдесет години!

С тези думи той хукна, за да отиде при бъдещата прародителка на неговите деца, внуци и правнуци.

Девета глава Прокуден

Под всеобщите ликуващи възгласи на бедуините муадинът обяви резултата от състезанието по стрелба. В това време отидох до онова място, където бях оставил Халеф да пази победения Фалахд. Хилал, който естествено нямаше защо да излиза на двубой срещу своя брат, се присъедини към мен заедно с шейха на бени аббасите. Халеф ни докладва, че никой не се е приближавал до тях, а великанът изобщо не се бе помръднал.

— Дойде ли в съзнание? — попитах аз.

— Не.

— Вижда ми се странно.

На земята забелязах стръкче от изсъхнала пустинна трева. Наведох се, взех го и пъхнах единия му край в ухото на Фалахд. Той веднага разтърси глава и дясното му око се отвори. Значи наистина симулираше, че е в безсъзнание.

— Още ли си жив? — попитах го, като се престорих на учуден. — Мислех те за мъртъв. Но тогава още сега трябва да умреш.

Извадих ножа и си дадох вид, че се каня да го забия в него. В очите на великана се появиха гневни искри.

— Но аз съм вързан! — измърмори той.

— Може да ти е безразлично. Направи си твоето уасийат намах!44

Вече се бяха приближили и неколцина други бени салахи, които образуваха около нас тесен кръг. Външният вид на ранения не представляваше чак толкова грозна гледка, колкото би могъл да си представи човек. Той беше изплюл избитите от мен зъби. Държеше лявото си око затворено, и тъй като междувременно Халеф го беше почистил от кръвта, подутите му устни и посинелият му нос оставаха единствените видими последици от двубоя.

— Искаш да ме убиеш ли? — скръцна със зъби той.