Ангелиада

Беше унизително и същевременно опасно. За щастие, успя да се промъкне бързо. Нямаше смисъл да оглежда подробно скъпите облекла — трябваше да разбере как изглеждат униформите на прислужниците в този отсек. След това се промъкна през най-близката служебна врата и отиде до помещенията на камериерките. С информацията за дежурствата и каютите без усилия откри празна стая и се залови за работа.

Както бе очаквала, за различните части на кораба имаше различни видове униформи. Наложи ѝ се да претърси десетина стаи, докато попадне на униформа с подходящ тип и размери. След петнадесет минути, вече преоблечена, се върна в отсека за първа класа.

Никой не ѝ обърна внимание, докато мълчаливо минаваше покрай мотаещите се и водещи безцелни разговори пътници. Малцина изобщо я забелязаха. Камуфлажът бе перфектен — особено за такива като нея, за които играенето на подобна роля се бе превърнало във втора природа. Дори на места с много по-малко хора тя успяваше така да се въплъти в новата си идентичност, че останалите работници просто не забелязваха, че е непозната. А на кораб като този нямаха никакъв шанс да я открият — естествено, ако проявеше достатъчно предпазливост.

Стигна до една от празните каюти и влезе вътре. Помещението не бе чак толкова луксозно, колкото можеше да се предположи по залите с общ достъп, но направо удряше в земята собствената ѝ мухлясала каюта. Основната ѝ цел бе компютърната система в центъра за забавления. Оттам щеше да може да получи достъп до библиотеката на кораба. Извади джобното си ножче и пристъпи напред…

— По дяволите! — Очакваше безжична връзка с мрежата, подобна на онази, която имаше джобният компютър. Този обаче бе свързан с кабели.

Значи онзи трик нямаше да ѝ свърши работа. Ако искаше да се добере до библиотеката, без да я засекат, трябваше да използва компютър в стая, която не е свободна.

Сви рамене. Голяма работа. И без това смяташе да се смеси с платежоспособните пътници. Крайно време беше да започне.

В банята на каютата намери внушителна колекция от превъзходни меки хавлии. Избра две по-големи, сгъна ги и се измъкна навън. Доколкото можеше да се съди по хората в залата, повечето от съседните каюти бяха празни. Идеално време за пазаруване.

Този път търсенето бе по-трудно. Трябваше да си намери дрехи с подходящ размер, при това на такова място, че липсата им да не се открие. Всички разправяха, че хората от висшето общество били ужасно богати и хвърляли пари за щяло и нещяло. За съжаление, това май не се отнасяше за пътуващите с космически лайнери. Тя обикаляше по коридорите и пробваше каюта след каюта — чукаше, извиняваше се, че е сбъркала вратата, ако някой отговаряше, и се вмъкваше в празните. И тъкмо бе готова да се признае за победена и да се откаже, когато късметът ѝ се усмихна.

Каютата бе огромна, поне два пъти по-просторна от онази, в която бе влязла най-напред. Гардеробът също бе два пъти по-голям. И претъпкан. Петчленно семейство, ако се съдеше по различните по големина дрехи, в това число и дъщеря на тийнейджърска възраст. Вещите ѝ заемаха доста повече от полагащото ѝ се място. Чандрис прегледа дрехите, избра две от най-семплите, но все пак съответстващи на обстановката, и ги скри между хавлиите. На една от лавиците откри кутия, претъпкана с бижута. Поколеба се. Но само за миг. Тийнейджърка от висшата класа можеше и да не забележи липсата на едно-две парцалчета. Но всеки държи бижутата си под око.

Отнесе роклите до стаята, която бе използвала отначало, прибави трета хавлия към другите две и отново излезе на лов. Късметът ѝ продължи да работи — в следващата каюта попадна не само на дрехи, но и на огромно количество обувки. Не ѝ бяха точно по мярка, но все пак ѝ ставаха. Отново си избра подходяща рокля, прибави към нея и обувки и ги отнесе в стаята си.

Залови се за работа — използваше джобното ножче и комплекта игли и конци, който бе извадила от багажа си. Едно момиче от Барио веднъж сви един скъп костюм и след два дни по-късно го спипаха — собственичката на костюма го бе видяла на улицата. Чандрис нямаше намерение да се прояви като последната тъпачка. Поправките по дрехите ѝ отнеха около два часа. Но накрая усилията ѝ бяха възнаградени с три съвсем нови и — надяваше се да е така — неразпознаваеми рокли.

Следваше промяна на собствения ѝ външен вид. Първо разкара проклетото изрусяване и си върна естествения черен цвят на косата. След това почисти лицето и ръцете си от пудрата и кремовете, които правеха кожата ѝ по-светла, в съответствие с русата ѝ коса. Слагането на новия грим бе доста лесно — според наблюденията ѝ жените от първа класа носеха по-малко грим, отколкото бе прието сред представителите на средната класа и сред обитателките на Барио. Сигурно не им бе необходимо да се докарват, за да изглеждат привлекателни. Или по-вероятно прибягваха до услугите на пластичната хирургия. Въпреки това, както обичаше да повтаря Трилинг, суетата си е суета. Особено у другите.