Ангелиада

Трябваше да направи онова, което се искаше от нея. Независимо дали бе правилно или не, независимо дали беше крайно отблъскващо или просто неприятно, просто трябваше да го направи. Ханан и Орнина разчитаха на нея.

А при Ангелиада умираха хора.

Беше се съблякла до кръста и бавно смъкваше гащетата си надолу по бедрата, когато пожарната аларма, програмирана през домакинската система, най-сетне се включи.

— Какво е това? — възкликна тя, обърна се и едва не изгуби равновесие, когато случайно стъпи в една от обувките си. — Амберсън… това е полицията!

— Не, не! — Гласът на Тумес бе почти неузнаваем. — Просто пожарната аларма. Някой идиот сигурно…

— Пожар? — Чандрис трепна така, сякаш я е улучил куршум. — Пожар?

— Само алармата — настоя Тумес. — Просто… чакай!

Твърде късно. Чандрис вече бе вдигнала блузата си от пода — заедно с нея и комуникатора — и с все сили тичаше към бюрото.

— Чакай! — извика отново Тумес и се хвърли след нея. Чандрис дори не спря при бюрото — просто грабна платежното нареждане и се метна към вратата. — Хей! Връщай се веднага! — Гласът му прозвуча странно грозно заради неудовлетворената страст. Тичаше и се опитваше да ѝ пресече пътя към вратата.

Но Чандрис вече беше набрала скорост. Вратата приветливо иззвъня и се отвори и тя изхвърча навън. Водеше го с три крачки. Усети движението на въздуха върху голия си гръб, когато той неуспешно се опита да я сграбчи, и в следващия миг вече тичаше през приемната на етажа.

Тумес тичаше след нея, ругаеше, увещаваше и молеше. Чандрис бе по-млада и по-лека, но Тумес се поддържаше в отлична форма и когато тя стигна до вратата на залата, все още я следваше по петите.

Без никакви признаци на умора или отказване. Беше платил много пари за тази възможност и нямаше намерение да се откаже доброволно. И след кратко преследване сред врати, коридори и асансьори щеше да я отведе обратно до покрития с бели пера диван. За косата, ако се наложи.

Външната врата на приемната се отваряше навън. Тя я удари с рамо и я отвори, но изгуби няколко ценни мига. Тумес я настигна и с триумфиращ вик я хвана за гащетата.

— Хванах те, малка…

Тя така и не чу продължението. Той се закова ужасен на място и пръстите му пуснаха гащетата ѝ, сякаш горяха.

Ако се съдеше по израженията им, осемте мъже и жени на скелето от двете страни на коридора изглеждаха също толкова стреснати и изненадани да видят Тумес, колкото и самият той. Стояха втрещени, забравили четките и кофите си с боя, докато Тумес трескаво се опитваше да прикрие с робата си малкото останало му достойнство.

Чандрис изобщо не си направи труда да се притеснява. Притиснала небрежно блузата пред гърдите си, профуча покрай двете редици хора, като продължаваше да крещи за някакъв пожар.

Никой не се опита да я спре. Никой не направи нито движение, освен може би да проследи с очи спринта ѝ към асансьорите. Срещу тях имаше стълбище и с последни сили тя изчезна надолу по него.

Два етажа по-долу излезе на площадката и се вмъкна в дамската тоалетна. Дрехите, които бе оставила тук, бяха недокоснати и след няколко минути тя отново заслиза по стълбището, облечена в типични дрехи на чистачка.

За разлика от бясното тичане в началото, втората част бе по-лесна. Хванат в неподходящ момент с полуголо момиче на една трета от неговата възраст, Тумес нямаше скоро да е в състояние да продължи да я преследва.

Разбира се, в един прекрасен момент щеше да започне да се чуди кой по дяволите е наредил коридорът да се боядиса точно този следобед. За предпочитане не преди Чандрис да се окаже далеч от сградата.

И въпреки всичко тя изпита угризения на съвестта, докато влизаше в таксито. Според нея в действията ѝ нямаше никаква измама, но Ханан и Орнина може и да не споделяхя гледната ѝ точка. Най-добре бе да спести подробностите за себе си.

И естествено нямаше нищо на света, което да я накара да разкаже на Коста. По никакъв начин.

Както можеше да се очаква, Коста я чакаше при портала.

— Как мина? — може би по-загрижено, отколкото би му се искало, попита той.

— По-добре, отколкото очаквах. — Чандрис му подаде нареждането и хвърли бърз поглед към „Газела“. Не се виждаше нито един от работниците. — Как върви ремонтът?

— Все така — каза той, погледна цифрите и внимателно прибра бележката в джоба си. — Започнаха автоматично подсилване срещу радиация на новата електроника на носа и кърмата. През това време не могат да вършат нищо друго там, но шефът им каза, че щяло да отнеме само още два часа. Отидоха да вечерят.

— Доста приятна и дълга вечеря се очертава — каза Чандрис и посочи дупките в корпуса на „Газела“, където се бяха намирали повредените плочки. — Ами онова там? Казах им, че го искам готово до довечера.

— Ще бъде почти готово — увери я Коста. — Свалиха всички стари плочки и в момента произвеждат новите. Каза, че ще бъдат готови през нощта и утре ще започнат да ги поставят.

— Могат да започнат още през нощта — гневно възрази Чандрис. — Какво е това „утре“! Имат още хора. Къде е този шеф, и той ли е отишъл да вечеря?