Ангелиада

— Няма кванти на злото — тихо произнесе тя. — Както самите ангели не са кванти на доброто.

Коста се намръщи.

— Мислех, че теорията „Акчаа“ се радва на голяма популярност на това място.

— Популярността ѝ не е означава, че е вярна — каза Подолак. — Не зная какво представляват ангелите, нито пък по какъв точно начин влияят на хората, които се намират в контакт с тях. Но идеята, че са градивните частици на нещо толкова смътно и неопределимо като понятието „добро“, просто не върши работа.

— Защо?

— Защото те всъщност не карат хората да вършат добри дела — каза Подолак. — Не винаги.

Коста внимателно се вгледа в лицето ѝ. Погледът на Подолак беше спокоен, но в ъгълчетата на устата ѝ се долавяше напрежение.

— Какво е онова, което останалите не знаят? — предпазливо попита Коста.

Устните ѝ се напрегнаха още повече.

— Че през последните десет години, въпреки че ангелската програма вече бе напълно установена, не по-малко от седем Върховни сенатори са били уличени в присвояване, измама или злоупотреба с власт.

Коста усети как челюстта му увисва. Изобщо не бе предполагал, че тя ще му каже такава очевидна тайна.

— Шегувате ли се?

— За същия този срок — продължи тя — най-малко петдесет други носещи ангели лица са прекрачили границите на закона.

— И сте успели да запазите всичко това в тайна?

— Върховният сенат успяваше много умело да прикрие проблемите — каза тя. — И усилията бяха съвсем оправдани — оказа се, че повечето от замесените хора са имали сериозни умствени или емоционални проблеми, които са успели да прикрият по един или друг начин.

— Дори така да е — протестира Коста. — Нима хората нямат право да го знаят?

— Имат — призна тя. — И ако зависеше от мен, щяха да го знаят.

— Тогава от кого зависи? От Върховния сенат ли?

— Дори повечето от Върховните сенатори са в неведение. Запознати са само лидерите му, както и някои висши офицери от ЕмОт. Според тях седем случая трудно могат да се нарекат катастрофален провал.

Коста изсумтя.

— Най-вероятно просто се крият, след като са говорили на хората през всичките тези години колко благотворно влияят ангелите.

— Не, не съм съгласна — каза Подолак. — Проблемът е, че ангелите наистина действат, поне в повечето случай. Благодарение на тях Върховният сенат работи по-гладко и ефикасно, а и нивото на престъпност се понижи драстично.

— Колко драстично?

— Много. За двадесет години преди въвеждането на ангелите над сто Върховни сенатори са били подведени под отговорност, порицани или отстранени от постовете им заради незаконни деяния.

— Наистина драстично — съгласи се Коста.

— Същите резултати са валидни за ЕмОт и за местните правителства. Вече можете да разберете доводите им да не се вдига шум точно сега.

— Но вие не сте съгласна с тях.

Подолак въздъхна.

— Прав сте, ангелите карат хората да се чувстват в безопасност. Проблемът е обаче, че се чувстват прекалено много в безопасност. Обичайната бдителност, която хората трябва да проявяват при избирането на свои представители, е приспана, ако не и напълно елиминирана. Дори и да работеха перфектно, само този ефект не е никак здравословен. Всъщност в този си вид е направо опасен за обществото.

Коста усети, че нещо го стяга за гърлото.

— Да не говорим за Мира. Единствената причина, поради която непрекъснато ни притискат, е, че Върховният сенат ги е убедил напълно, че ангелите представляват непреодолима чуждопланетна инвазия.

— Може би. И все пак, ако не беше този предлог, щеше да се намери някакъв друг. Мирът просто обича да завладява.

Коста огледа купчината оборудване и попита:

— И какво искате да направя?

— Онова, което би искал всеки добър учен — каза Подолак. — Да намерите истината.

— А след това?

— Да оставите политическите и социалните проблеми да си намерят мястото. — Подолак се изправи. — Добре. Предполагам, че двамата с господин Джайаси трябва да тръгвате. За съжаление, нито един от двама ви не може да излезе с толкова много оборудване наведнъж. — Тя леко се усмихна. — Което означава, че ще трябва да ви изпратя до изхода. Най-добре повикайте количките за багаж. Ще ви потрябват.

34.

Когато Чандрис се приближи да вратата на офиса на Амберсън Тумес и почука, беше точно пет и тридесет и по-голямата част от сградата на „Стардъст Метълс“ бе потънала в тишина. Вратата незабавно се плъзна встрани — Тумес очевидно беше готов и я чакаше. Чандрис изправи рамене и влезе.

Наистина я чакаше, разположил се в дивана с белите пера, облечен в сложно бродирана роба, която стигаше до глезените му. Чандрис не можеше да каже дали под робата носи нещо друго. Но по всичко изглеждаше, че скоро ще разбере.

— Много си точна — поздрави я той с неизменната си хищническа усмивка. — Това ми харесва.

Махна с комуникатора си и вратата зад гърба ѝ се затвори.

— Радвам се, че това ти допада — каза тя, докато вървеше към него. На края на бюрото му имаше малка кутия за дрехи. Направи се, че не я забелязва. — Както виждам, си готов.

— Да — отговори той. — Но ти не си. На бюрото ми има кутия. Отвори я.