Ангелиада

— Всъщност… — Коста се поколеба. — Мисля, че Орнина им каза, че могат да оставят останалата част от обшивката за утре. Всичко е наред — припряно добави той. — И без това няма да мога да инсталирам цялата апаратура дотогава.

— Не ми пука дали ще успееш да си инсталираш апаратурата и за цяла седмица — изръмжа Чандрис. — Казах му, че искам да си свърши работата възможно най-бързо. Това не означава утре.

— Зная. Но…

Някакво движение зад Чандрис привлече вниманието му.

— Да, какво има?

Чандрис се обърна; очакваше да види някой от работниците.

И замръзна.

— Приятно ми е — жизнерадостно каза Трилинг Вейл, усмихваше се безумно. — Казвам се Трилинг. Дойдох да си прибера момичето.

35.

В първия момент Коста не схвана. Името не означаваше нищо за него, а усмивката на лицето на непознатия бе достатъчно приветлива.

И тогава, със странно тихо изхленчване, Чандрис се притисна силно в него… и той внезапно разбра.

Чандрие бягаше още от първия ден, когато я бе срещнал в ресторанта на „Ксирус“. А усмихващият се насреща му мъж беше причината за това бягство.

Хвана успокоително Чандрис за раменете и я премести зад себе си, така че се озова между нея и приближаващия непознат.

— Мисля, че бъркате кораба — каза той.

Трилинг не престана да се усмихва. Но бръчките около очите му станаха по-дълбоки и резки.

А в самите му очи Коста видя пламъчето на лудостта.

— Значи ти си новият, а? — спокойно отбеляза Трилинг. Продължаваше да се приближава и небрежно пъхна ръка в джоба си. Дали беше въоръжен? По всяка вероятност. Нож или пистолет. Нямаше значение. Трилинг изглеждаше като човек, който еднакво добре си служи и с едното, и с другото.

— Не е новият, Трилинг — заговори Чандрис. Гласът ѝ все още беше напрегнат и дрезгав, но първоначалният ѝ шок, изглежда, бе отминал.

— Значи типът от засуканата сграда?

— Не е и той — каза Чандрие. — Няма нов.

— Не ми разправяй небивалици! — изръмжа Трилинг. — Влизаш там облечена в едни дрехи, излизаш в други и ще ми разправяш, че не те е изчукал?

— Не, не е. Наистина не е, Трилинг. Той беше просто шаран. Смотаняк. Трябваше да го омая някак. Няма нов.

Лудостта в очите на Трилинг сякаш изчезна в почти детска радост.

— Наистина ли няма нов? — с надежда попита той. — Искаш да кажеш, всичко си е както преди? Ти и аз заедно?

Чандрис все още беше притисната в гърба на Коста и той усети как тялото ѝ се напряга.

— Какво искате? — намеси се той преди някой да успее да отвори уста.

Трилинг го погледна, сякаш го забелязваше едва сега. Гледката очевидно не му хареса.

— Да не си глух? Или си просто глупак? Чандрис е моето момиче. Винаги е била. И винаги ще бъде.

— Ами ако тя… — Коста млъкна, „… не пожелае да тръгне с теб?“ Но като погледна в очите му, реши, че идеята да го произнесе на глас не е никак добра. — Тя ни трябва. Предстои важен научен експеримент и имаме нужда от помощта ѝ.

Трилинг изсумтя и сумтенето му премина в мрачен смях.

— Сега пък си мислиш, че аз съм глупак — каза той, като продължи да се смее.

Смехът изведнъж секна.

— Не обичам хора, които ме смятат за глупак — каза той с треперещ от ярост глас. — Аз не съм глупак.

— Знаем, Трилинг — опита се да го успокои Чандрис. Нейният глас също трепереше. — Не те смятаме за глупак.

— Защото трябва да сте ме взели за пълен глупак, ако сте решили, че ще се вържа на такава идиотщина — продължи той и ги изгледа гневно.

— Не е никаква идиотщина — настоя Чандрис. — Джерико трябва да направи експеримента си, а аз съм му нужна да управлявам кораба.

— Ти? — посочи я с пръст Трилинг. — Ти? Да управляваш това?

— Да — каза Чандрис. — Мога. Честно.

Трилинг отново изсумтя.

— А пък аз ям камъни на закуска — подигра се той. — Ако можеш да управляваш това нещо…

— Колко, Трилинг? — прекъсна го Коста, внезапно спомнил си за парите в джоба си. Сто и осемдесет хиляди руя. Чисти.

Чандрис май мислеше същото.

— Не — настоятелно промърмори тя и стисна здраво ръката му. — Не. Не можем.

— Млъкни — промърмори ѝ в отговор Коста, без да изпуска Трилинг от очи. Ставаше дума за живота на Чандрис. — Трилинг, питам колко искаш, за да се обърнеш и да си вървиш по пътя?

Беше си мислил, че преди малко го е видял разгневен. Сега разбра, че онова е било само загряване. Трилинг направи още една крачка към него. Лицето му почервеня и вените по челото му запулсираха, сякаш всеки момент щеше да получи удар. Пръстите на Чандрис се впиха в ръката на Коста и за един безкраен миг той беше сигурен, че ще умре.

— Не ми казвай подобно нещо — предупреди го Трилинг с глас като сух лед. — Никога не ми казвай подобни нещо. Чу ли ме? Никога.

— Добре, Трилинг — меко каза Чандрис. — Ще бъдем отново заедно, щом искаш.

— Да, добре — каза Трилинг и сви рамене, сякаш това изведнъж беше престанало да има значение за него. — Ами този? — добави той и кимна към Коста.

— Той има нещо, което ще вземем с нас — каза Чандрис. — Не е нужно да започваме без пукната пара, нали?

Очите на Трилинг блеснаха.

— Мангизи ли има?

— Не, нещо също така добро — тихо и убедително каза Чандрис. — Нещо, което ще можем да продадем за много пари. Ангел.