Ангелиада

Изведнъж ударите спряха. Докато се чудеше дали това не е просто халюцинация на умиращия мозък, усети как хватката около гърлото му отслабва — а после изчезна. Главата му започна да се прояснява. Той се свлече до стената, давейки се за глътка въздух. Ужасна болка пронизваше лявата му ръка.

Чандрис се озова до него и го хвана за дясната ръка.

— Всичко е наред — проговори тя. Дишането ѝ бе някак задавено. — Просто седни, а? Просто седни.

— Нищо ми няма — каза той, докато тя му помагаше да седне и да опре гръб в стената. Думите излязоха от гърлото му болезнено.

— Ето аптечката — обади се Орнина. — Можеш ли да му свалиш ризата?

— Разбира се.

Тя внимателно започна да сваля ризата му. Коста трепна, когато една болезнена линия премина през гърдите му и се сля с агонията в лявата му ръка. За своя изненада той чак сега забеляза, че ризата му е пропита с кръв. Явно онзи първи удар се бе оказал по-успешен, отколкото му се бе сторило. Странно, но досега не беше усетил никаква болка.

Вдигна очи от кръвта на гърдите си и видя Трилинг.

Лежеше проснат на пода зад Чандрис. Дясната му ръка, с която беше държал порязаната ръка на Коста, беше оплискана с кръв.

От гърба му стърчеше дръжката на собствения му нож.

Коста погледна Чандрис. Чак сега видя, че по бузите ѝ се стичат сълзи.

— Чандрис? — тихо попита той.

— Трябваше. — Гласът ѝ бе толкова тих, че едва го чу. — Щеше да те убие. Щеше да убие и двама ви. Не ми оставаше нищо друго.

— Зная. — Коста трепна, когато Орнина внимателно сложи марля върху гърдите му. — Аз…

— Не, недей — прекъсна го тя и измъчено го погледна с премрежените си от сълзи очи. — Недей.

Сведе очи и кимна към лежащото зад нея тяло.

— Някога той беше мой приятел — изхлипа Чандрис. Тялото ѝ се тресеше. — Той беше всичко, което имах. Той се грижеше за мен. Пазеше ме.

Сведе глава и затвори очи.

— Обичаше ме.

Коста гледаше профила ѝ. Тя открито плачеше.

За него вече не съществуваше място за съмнения. Чандрис беше в състояние да защити приятелите си и да плаче за онова, което трябваше да направи. Тя можеше да прави жертви и същевременно да запази гордостта и достойнството си. Можеше да изпитва гняв, мъка, можеше да съжалява и да обича.

Пропагандата на Мира беше погрешна. Ангелите не превръщаха гражданите на Емпирей в нещо по-низше от човешки същества. Ако не друго, те позволяваха на хора като Чандрис да станат по-човечни, отколкото са били. По-човечни, отколкото изобщо са посмявали да бъдат.

Орнина вече превързваше ръката му. Погледите им се срещнаха и той разбра посланието в очите ѝ. Пресегна се със здравата си ръка, прегърна Чандрис през раменете и нежно я придърпа към себе си.

Това сякаш пречупи и последната бариера. Тя зарови лице в гърдите му и се разплака като дете. Каквото по един или друг начин винаги си бе оставала.

Или може би като дете, на което никога не са позволявали да изживее детството си.

36.

— Съжалявам, господин Върховен сенатор. — Погледът на доктора беше забит в ръчния му компютър. — Все още не знаем какво се е случило с господин Ронион.

— Но сега е добре, така ли? — Форсайт погледна помощника си. Ронион грижливо връзваше обувките си с онази напрегната концентрация, с която се отнасяше и към най-незначителната работа.

— Да, доколкото можем да кажем. Ако желаете да остане тук още няколко дни, можем и да попаднем на нещо.

— Искате да кажете, че ще измислите някакви нови изследвания, за които никой досега не си е и помислял?

Докторът смутено сви рамене.

— Ако се наложи да стигнем дотам, да.

— Да — повтори Форсайт. — Оценявам загрижеността ви, но мисля да се въздържим.

Ронион приключи с обувките и се изправи.

„Тръгваме ли?“ — направи знак към Форсайт. Изглеждаше обнадежден и нервен.

„Да“ — увери го Форсайт. От разговора им по-рано беше установил, че Ронион се чувства много нещастен на такова странно място, да лежи на странно легло и непрекъснато да бъде мушкан, ръган и намръщено оглеждан от цяла армия мъже и жени, които непрекъснато го разнасят от стая в стая. Нямаше смисъл да го кара да продължава да страда, още повече че лекарите бяха изчерпали всичките си идеи.

Казано честно, и самият Форсайт жадуваше час по-скоро Ронион отново да бъде при него. Напрежението и неизвестността какво става на Лорелей започваше да му се отразява и той беше станал мрачен и избухлив. И всички — от Пирбазари до временно прикрепения към него екип от правителството на Сераф — знаеха това. Колкото по-бързо Ронион се окажеше близо до него, толкова по добре.

— Е, желая ви късмет — каза докторът. — Ако получи нов пристъп, моля ви незабавно да ме уведомите. Довиждане, господин Ронион.

„У дома ли се прибираме?“ — попита Ронион, докато двамата с Форсайт крачеха към рецепцията, където Пирбазари приключваше с документите по изписването.

„Още не“ — отговори му Форсайт, като с всички сили се мъчеше лицето му да остане спокойно. По всичко личеше, че може би дори не им е останал дом, в който да се приберат.

Но, разбира се, Ронион не знаеше нищо за това. И най-добре беше засега нещата да си останат така.