Ангелиада

— Ще проверя — каза Пирбазари. — Зная, че събират оборудване за астероидните миньори, които от време на време се отбиват там. Може би разполагат с няколко допълнителни ускорителя.

Форсайт се намръщи. Няколко ускорителя нямаше да са достатъчни, за да преместят нещо с масата на Централата.

— Просто евакуационният кораб да бъде в готовност.

— Той е — каза Пирбазари. — От ЕмОт ми казаха…

Ронион внезапно сграбчи Форсайт за рамото. Форсайт вдигна поглед и го видя да сочи възбудено към коридора.

„Орнина! — развълнувано направи знак той. — И Чандрис!“

Форсайт погледна нататък, очаквайки да види двете жени да вървят към отделението на Ханан.

Вместо това ги забеляза да следват количка, бутана от двама служители на спешната помощ. В количката седеше окървавен мъж.

— Прилича на Коста — каза Пирбазари. — Какво е станало пък с него?

— Сигурно някакъв инцидент — каза Форсайт и стомахът му се сви. — Да видим.

Настигнаха групата точно при асансьорите. Наистина беше Коста, стоически стиснал зъби.

— Какво се е случило? — попита Форсайт.

— О, господин Върховен сенатор — поздрави го Орнина. Лицето ѝ бе напрегнато, но жената се владееше. — Случи се… ами…

— Един човек, когото познавах, дойде на „Газела“ — заговори Чандрис. — Имаше нож.

— И доколкото виждам, е демонстрирал уменията си върху господин Коста — отбеляза Форсайт. Също като Коста и Орнина, Чандрис се стараеше да се владее.

Но докато продължаваше да се взира в лицето ѝ, Форсайт забеляза, че се е състарила. Може би с десет години в сравнение с първата им среща.

— Той искаше да ме отведе — тихо каза тя. Очите ѝ за миг се затвориха. И когато ги отвори, изглеждаше остаряла с още десет години. — Коста спаси живота ми.

— Всъщност стана точно обратното — промърмори Коста.

— Пази си силите, Джерико — меко му каза Орнина и се обърна към Върховния сенатор. — Превръзките ни не успяха да спрат кървенето, а лечебницата е изключена, както и повечето от уредите на кораба.

Вратата на асансьора се отвори.

— Не е нужно да обяснявате — увери я Форсайт. — Вървете.

— Да, сър — каза Орнина, докато санитарите вкарваха количката в кабината. — Благодаря ви, господин Върховен сенатор.

Двете жени влязоха в асансьора и вратата се затвори.

— Лявата ръка и гърдите — коментира Пирбазари. — Порезни рани, а не намушкване. Би трябвало да се оправи бързо, стига да не е изгубил прекалено много кръв.

— Сигурен съм, че ще се оправи. — Форсайт продължаваше да гледа вратата на асансьора, без да я вижда. Всички въпросителни около Коста започнаха отново да се връщат. Тайнственият източник на доходите му, неясното минало, аномалиите в маниерите и говора…

Всичко това на фона на мирското нахлуване в системата на Лорелей.

Внезапно парчетата застанаха по местата си.

— Той е шпионин! — възкликна Форсайт. — Мирски шпионин.

С крайчеца на окото си видя как челюстта на Пирбазари увисва. Но когато се обърна към него, изненадата на помощника му започна да се сменя с разбиране.

— Проклет да съм — тихо каза той. — Сигурен ли сте?

Форсайт се поколеба. Да, сигурен беше. Но не разполагаше с никакви доказателства.

А в края на краищата Пирбазари питаше тъкмо това.

— Още не. Но скоро ще бъда — Хвърли поглед към Ронион, който объркано се мъчеше да следи разговора им. — Ще отведа Ронион в офиса. Искам да ми доведеш Коста веднага щом го закърпят.

— Добре — каза Пирбазари. — И останалите ли?

— Само Коста. И не го изпускай от очи, Зар. Не го изпускай от очи.

— Не се безпокойте — каза Пирбазари.

Звездите се появиха от нищото. „Хармоничен“ пристигна.

— ЕмОт до лайнера — разнесе се остър глас от високоговорителя. — Идентифицирайте се.

Капитан Джуаби завъртя глава към главния екран на мостика, където на дисплей, подобен на тактически, бяха изобразени мрежата и катапултиращите кораби. До всеки от тях се носеха три или четири бойни кораба на ЕмОт в пълна бойна готовност.

— Тук капитан Джуаби от лайнера „Хармоничен“ — напрегнато каза той.

Прекалено напрегнато за вкуса на Леши. От мястото си, внимателно подбрано така, че да не влиза в полезрението на камерата, комодорът вдигна предупредително пръст. Устните на Джуаби едва забележимо потрепнаха и той леко кимна.

Разбира се, че ще сътрудничи. Не че имаше много голям избор. Всички командни секции на лайнера се намираха под мирски контрол и Джуаби можеше единствено да изпълнява нарежданията на Леши. Най-малкото, ако ценеше живота на екипажа и пътниците.

Джуаби леко се размърда в креслото си и златният медальон и верижката около врата му слабо проблеснаха. Телторст питаше — доста настоятелно при това — дали броят човешки животи ще е от значение за някой, който носи ангел.

Може би скоро щеше да разбере отговора.

— Отправна точка? — попита командването на Сераф.

— Балморал — отговори Джуаби. Очевидно човек с ангел на гърдите все още можеше да лъже, най-малкото когато е поставен под заплаха.

— Моля прехвърлете документите си — наредиха от ЕмОт.

Джуаби кимна към мъжа на комуникационния пулт. Мирският офицер се залови за работа, като съвсем леко се забавяше от непознатата клавиатура.