Ангелиада

Тя пристъпи към бюрото. Сега забеляза, че кутията е по-малка, отколкото ѝ се бе сторило от вратата. Ако в нея имаше роба като на Тумес, надали бе използван кой знае колко материал.

Отвори я. Не беше роба, а пълен комплект — сутиен, бикини, чорапи и нещо като наметка с яркочервени връзки.

Но за количеството материал се оказа права.

— Предполагам, че искаш да облека това — каза тя, загледана в прозрачната материя.

— Ако нямаш нищо против.

— А парите?

— Вдигни дрехите — посочи Тумес.

Чандрис се подчини. Обещаното платежно нареждане лежеше на дъното на кутията. Сто и осемдесет хиляди руя, както се бяха уговорили.

— Остави го засега там — нареди Тумес и се наведе, за да остави комуникатора на пода до дивана. Робата му леко се разтвори. Под нея не носеше нищо. Поне от кръста нагоре. — Можеш да го вземеш на тръгване.

За секунда Чандрис обмисляше възможността просто да грабне нареждането и да избяга. Парите бяха тук и Тумес не можеше да направи нищо, за да спре превода.

Но Тумес със сигурност не бе такъв глупак. Вратата най-вероятно бе заключена и можеше да се отвори единствено чрез комуникатора. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да премине през всичко това.

Или поне през част от него.

— Добре — каза тя.

— Можеш да се преоблечеш в банята. — Тумес посочи вратата в най-отдалечения край на офиса. — Не се бави прекалено много.

Банята беше в отсрещния край на офиса, на половин стая от парите и на цяла стая от комуникатора.

— Звучи добре — каза тя, като пусна разсеяно наметката върху бюрото до кутията. — Само че няма да е необходимо.

— Защо не? — попита Тумес. — Мислех, че искаш да бъдеш мила с мен.

Думата неприятно отекна в ушите на Чандрис. Мила. Мила.

Не. Онова, което имаше предвид Тумес, не беше определение на „мил“. Мили бяха Ханан и Орнина, когато тя се довлече до кораба им, измръзнала и гладна, без да има къде да иде. Мил бе начинът, по който се отнесоха към Джерико Коста. Мил беше Форсайт със своя винаги приветливо усмихнат Ронион.

Дори Трилинг бе мил с нея в началото.

Би ли поискал от нея Трилинг нещо подобно? Разбира се, че не. Наистина, той я научи как да използва лицето и тялото си. Как да отвлича вниманието на мъжете, да ги разсее или да изтръгне някаква информация от тях. Но никога не я бе карал да стига до край. Единствено с него имаше тази специална близост.

А сега, след като през всички тези месеци бе живяла при Дейвий и техния ангел, беше още по-малко склонна да позволи на Тумес да я докосне. Да иска това от нея беше неправилно — просто неправилно. Той щеше да получи своя дял срещу парите — информацията на Коста за Ангелиада струваше много повече от някакви си сто и осемдесет хиляди руя. Тумес бе просто едно отмъстително, дребнаво и хищно човече.

И също толкова неправилно бе Чандрис да му позволи да го направи.

— Разбира се, че искам да съм мила — прелъстително се усмихна тя. — Но мога да го направя и по свой начин. Нека опитам. — И бавно тръгна към него, като поклащаше бедрата си.

Хищната усмивка си остана на мястото, но в нея вече се долавяше предпазливост. Човек като Тумес обаче никога не би признал, че се страхува да не остане изигран. Не и отново.

— Добре. — Той плъзна преценяващ поглед по тялото ѝ. — Съгласен съм. Да видим на какво си способна.

Тя бавно прекоси стаята, като смъкваше ципа на блузата си. Спря на една ръка разстояние от него и я разтвори. Сутиенът ѝ изобщо не можеше да се сравнява с онзи на бюрото, но щеше да свърши работа. Тумес все още изглеждаше неуверен, но явно бе намерил гледката за достатъчно привлекателна, за да я остави да продължи още малко.

Надяваше се да е достатъчно дълго. Не смееше да погледне към окачения на стената часовник. Той със сигурност щеше да забележи, а тя не можеше да си позволи да го накара да заподозре нещо. Но разполагаше с доста добър усет за времето и не вярваше това представление да продължи повече от две минути.

Това бяха двете най-дълги минути в живота ѝ, може би с изключение на един ужасен случай, когато се криеше в сенките и гледаше как гневните полицаи профучават покрай нея. Тумес не откъсваше немигащите си очи от нея, докато тя се освобождаваше от дрехата си, и от време на време облизваше устни. Приличаше на гладен тигър, който си играе с агнето, преди да скочи и да го убие.

Чандрис играеше колкото се може по-бавно и чувствено. Никога преди не бе правила подобно нещо, но някои от мадамите на приятелите на Трилинг веднъж направиха едно импровизирано състезание на някакъв купон. Наложи ѝ се да изрови от паметта си този леко отвращаващ спомен.

Но независимо колко бавно и чувствено играеше, ставаше ясно, че времето ѝ изтича. Дишането на Тумес стана учестено и накъсано, мускулите му видимо трепереха, докато наблюдаваше шоуто. Усети дъха на алкохола, който явно още повече разпалваше въображението му. Беше възбуден и готов за действие и нямаше да мине много време преди нетърпението и страстта да надделеят над и без това замъгления му ум.

И точно в този момент…