Ангелиада

„Добре. Вярвам ти.“

— Добре. — Чандрис се чувстваше виновна. „Брои ли се за лъжа — измъчено се питаше тя, — ако си с най-добри намерения, но същевременно нямаш ни най-малка представа как да изпълниш обещанията си?“ — Знаеш ли кога утре ще дойде господин Форсайт?

„Каза, че в девет — отговори Ронион. — Искаш да говориш с него за Джерико ли?“

Тя се пресегна и хвана ръцете му.

— Благодаря ти — тихо каза и ги стисна. — Ще се видим утре.

Той ѝ се усмихна — също като дете, на което са му казали, че е послушно.

„Лека нощ, Чандрис. Щастливи сънища.“

Тя преглътна.

— И на теб, Ронион.

Продължи да се усмихва и след като си беше тръгнала.

Когато присъствието на Форсайт на Сераф стана известно след почти фаталното сблъскване на „Газела“ с Ангелиада, губернаторът предложи на видните гости първокласни лични стаи и временни офиси в Правителствения дом. Форсайт прие само кабинетите. Корабът му беше снабден с всички удобства, с които можеше да се похвали и Правителственият дом, освен това така беше по-лесно да стои настрана от любопитните очи на медиите.

Седеше сам в командната стая на кораба с питие в ръка и разсеяно гледаше пистата на космодрума и блестящите в небето звезди. Наближаваше три сутринта, а той беше уморен, както никога.

И също толкова уплашен, въпреки че за нищо на света не би го признал.

ЕмОт правеха всичко по силите си — трябваше да им го признае. За седемте часа от началото на нападението на Мира успяха да съберат огромен брой изтребители, въоръжени патрулни кораби и дори използваха няколко научни станции и водоснабдяващи сателити, на които биха могли да се инсталират оръжейни платформи. Много преди „Комитаджи“ да достигне Сераф всички защитни сили щяха да бъдат в пълна готовност.

И никоя от тях нямаше да е в състояние да го спре.

Форсайт въздъхна — мрачен и самотен звук в празната стая. „Комитаджи“ беше твърде огромен, твърде мощен, твърде неразрушим. ЕмОт можеха да хвърлят всичките си сили срещу него и пак нямаше да успеят да намалят чувствително нападателните му възможности. Когато димът се разсееше, „Комитаджи“ щеше да продължи да е на мястото си.

В орбита над един напълно безпомощен свят.

Форсайт отпи от питието си, без да усеща вкуса му, и си представи мрачния сценарий. По време на битката при мрежата командирът на „Комитаджи“ беше предпочел да унищожи собствената си ракета, вместо непредставляващия вече заплаха катапултиращ кораб. Дали щеше да прояви такава сдържаност и снизхождение към една завладяна планета, пълна с цивилно население?

Или сдържаността му щеше да зависи от това колко бързо ще се предадат победените? Дали желанието за мъст щеше да се увеличава пропорционално с всяка драскотина, която ЕмОт нанесеше върху корпуса на „Комитаджи“?

Форсайт бе наредил населението на Сераф да не бъде информирано за предстоящата атака, като изтъкна, че така поне ще прекарат една последна спокойна нощ. Дали хората щяха да приемат доводите му през приближаващия следобед, когато грозната истина изведнъж се изправеше пред тях?

Дали мъжете и жените от ЕмОт щяха да го разберат, ако изведнъж хвърлеше цялата им усилена работа на вятъра и предадеше Сераф на Мира без нито един изстрел?

Какво му повеляваше дългът на Върховен сенатор в такава ситуация? Да задоволи гордостта, като допусне и двете страни да понесат колкото се може повече загуби? Да дари обожествяващия парите Мир с една Пирова победа, като го накара да унищожи по-голямата част от онова, което ще завладее?

Или да приеме неизбежното — да предаде в ръцете на врага един непокътнат свят и да запази живота на хората, на които се е заклел да служи?

Докосна медальона на гърдите си и се замисли за онези събрания на Върховния сенат, на които беше участвал на Ухуру. За раздразнението, което изпитваше, когато виждаше колко спокойни и уверени са неговите носещи ангели колеги. Твърдо убедени, че методите им са правилни, че резултатите от действията им са най-добрите за хората на Емпирей.

Дали това спокойствие бе просто илюзия? Страничен ефект от овчедушната нагласа, която създаваха ангелите?

Или в него имаше нещо повече? Дали ангелите всъщност не правеха носителите си по-мъдри?

Форсайт не знаеше. И изглеждаше все по-сигурно, че никога няма да узнае. Дори да вземеше ангела от Ронион още сега, ефектът — какъвто и да бе той — нямаше да е достатъчно бърз, за да се прояви преди пристигането на „Комитаджи“.

Но поне щеше да може да се измъкне от всичко, което би казал Коста.

Изсумтя пренебрежително. Кого всъщност се опитваше да залъже? Нищо не бе в състояние да затвори устата на Коста. Хлапето имаше свои собствени задачи — мирски задачи — и в мига, в който се окажеше пред публика, всичко щеше да излезе наяве. Че Върховен сенатор Аркин Форсайт, висш емпирейски служител, напълно преднамерено е престъпил закона.