Ангелиада

Нямаше начин да скрие подобно нещо. Нямаше начин да доведе нещата дотам неговите думи да се изправят срещу думите на Коста. Ронион знаеше всичко за схемата. И независимо от всички усилия, които Форсайт бе положил, за да му даде някакво разумно изглеждащо обяснение, след започването на разпитите всичко щеше да излезе наяве. Ронион беше прекалено честен и простодушен, за да се впусне в извинения, измислици и увъртания. Просто и ясно щеше да каже цялата истина.

Какво щеше да си помисли народът на Сераф, когато я разбереше? Какво щеше да си помисли Пирбазари? А всички онези офицери и войници от ЕмОт, които в момента даваха всичко от себе си?

За съжаление, той много добре знаеше какво. Преди месеци заради подобно разкритие биха поискали незабавно прекратяване на кариерата му. Но сега последиците щяха да са много по-лоши.

Каквито и заповеди да дадеше сега, утре те щяха да бъдат разглеждани като манипулации на един корумпиран политик с цел лична полза. Предаване без бой? Продал се е на Мира срещу осигуряването на непокътнат емпирейски свят. Борба до последния човек? Подкупен да погуби силите на ЕмОт, като ги хвърля срещу оченидно непобедимия мирски кораб. И в двата случая разгласяването щеше да доведе до несигурност и объркване сред хората и да породи подозрителност и враждебност спрямо техните лидери.

И независимо дали Сераф щеше да се предаде с или без бой, същото това подозрение най-вероятно щеше да доведе до създаването на стотици партизански групи. Мъже и жени щяха да насочат гнева, отчаянието и срама си от Форсайт към окупаторите, това щеше да доведе до проливането на повече и повече кръв, докато накрая Мирът не решеше, че Сераф не си струва разходите и е по-целесъобразно да бъде унищожен.

И всичко това само защото Коста по някакъв начин се беше добрал до тайната му.

Ако обаче Форсайт му позволеше да я разкрие.

„Най-голямото добро за най-голямото мнозинство“, сети се той за древната мярка. Ако Коста беше заплаха само за него, нещата щяха да стоят по друг начин. Форсайт беше взел своето решение и с готовност би поел последиците от действията си. Ако баща му го бе научил на нещо, то бе именно това.

Но не ставаше дума само за него. Коста се бе превърнал в заплаха за народа на Сераф и за цял Емпирей. За народа, който Форсайт се бе заклел да защитава.

А като доказан мирски шпионин във военно време, Коста вече бе заложил живота си.

Откъм кабинета му се разнесе тих мелодичен — звън древният часовник на баща му отмери три часа. „Ще стане лесно“ — помисли си Форсайт. Мислите изглеждаха толкова далечни, сякаш принадлежаха на някой друг. Утре щеше да отиде в Правителствения дом в девет, както бе казал на Пирбазари и Ронион. Щеше да влезе сам, скрил пистолета на Пирбазари под сакото си, за да разпита Коста. Внезапен вик, заповед да стои на място, един изстрел — и всичко щеше да свърши. Етажът щеше да гъмжи от чиновници и сътрудници и всички с готовност щяха да свидетелстват за онова, което са чули.

А може би щеше да извади късмет. Може би Коста наистина щеше да се нахвърли върху него. Така нещата щяха да станат още по-лесни.

Тежко се изправи и се повлече към кърмата, за да поспи няколко часа. В 9:05 всичко щеше да е приключило. Коста щеше да замълчи завинаги и той щеше да посрещне „Комитаджи“ с бистър ум. Най-голямото добро за най-голямото мнозинство.

По пътя към каютата допи остатъка от питието. Все още нямаше вкус.

40.

— Успокой се, момиче. — Ханан леко се беше задъхал по стъпалата на Правителствения дом. Върхът на свития му чадър потропваше ритмично по мрамора и отмерваше крачките им. — Знаеш целия трик и имаш на разположение вроден талант. Всичко ще мине като по мед и масло.

— Надявам се — промърмори Чандрис и го погледна. Не се тревожеше за плана на Ханан, а за самия него. Въпреки гръмките му декларации, че е напълно готов за една малка разходка, беше готова да се закълне, че всяка крачка му причинява болка.

Но никога не би допуснала подобно нещо, ако трябваше да съди само по приказките му.

— Всичко ще мине като по мед и масло — успокояващо повтори той. — Щом си видяла имената им в указателя, няма начин да не успеем. Десет минути максимум и всичко ще е готово.

Чандрис леко се беше прегърбила от непривичната тежест на късото, но тежко палто, което беше навлякла.

— Щом казваш.

— Казвам. Просто се успокой.

Влязоха в сградата и приближиха рецепцията, където седеше жена на средна възраст.

— Моите почитания — тежко каза Ханан и ѝ подаде една от засуканите визитни картички, които Чандрис и Орнина бяха измислили и отпечатали на „Газела“ преди по-малко от два часа. — Аз съм доктор Грайдли Фаулер, психиатър. Това е помощничката ми Ясинта Тин. Трябва незабавно да се срещнем с главен секретар Симтраск в офиса на инспектор Дамад.

— А… разбира се. — Администраторката се взираше във визитката. — Ще се обадя на господин Симтраск и…

— Незабавно, уважаема госпожо, незабавно — настоя Ханан, заобиколи бюрото ѝ и се насочи към вратата, водеща в същинската част на сградата.

Направи три стъпки преди жената от рецепцията да проумее какво става.