Ангелиада

— Каза ли ти как са разбрали?

„Не зная. Предполагам, че господин Форсайт се е досетил. Той е много умен.“

— Да, зная — съгласи се Чандрис. Значи беше права само наполовина. Коста не се беше предал сам.

В такъв случай всички благородни изявления за нея и Дейвий като за потенциални невинни жертви отиваха на вятъра. Ако Форсайт се покажеше от онзи кабинет и я видеше, най-вероятно щеше да стигне до абсолютно погрешно заключение.

— Той вътре с господин Форсайт ли е? — попита тя колкото се може по-невинно.

Ронион се намръщи.

„Не, господин Форсайт не е тук — направи знак той. — Само Джерико.“

Дойде ред и на Чандрис да се намръщи.

— Сам? — повтори тя, като се съпротивляваше на порива да се обърне и да погледне към вратата. Форсайт да заключи един мирски шпионин в собствения си кабинет и да си тръгне, като го остави самичък през цялата нощ?

Но Ронион кимна.

„Господин Форсайт разговаря с него, после дойде господин Пирбазари, донесоха походно легло и храна, след което си тръгнаха. И един техник дойде и обърна ключалката.“ — Лицето му за момент просветна от интересния спомен.

Споменът избледня и изражението му отново стана загрижено.

„Какво ще правят с Джерико? Нещо лошо ли?“

— Не зная — отговори Чандрис, без да спира да мисли за кабинета. Значи онези двамата пазеха затворник, а не просто чакаха, докато свърши разпитът му.

Но това беше безсмислено. Магаска със сигурност разполагаше с достатъчно затвори и арести за един такъв важен престъпник като мирски шпионин. Нямаше причина Форсайт да превърне кабинета си във временна килия.

Освен ако Върховният сенатор не искаше Коста да не разговаря с никого другиго.

Внезапно всичко си дойде на мястото. Разбира се! Коста не би искал да отиде в затвора — целта му бе Ангелиада, а той не би могъл да стигне дотам, ако бъде обвинен официално. Би направил всичко възможно да убеди Форсайт да отложи официалния арест, докато направи експеримента си, като вероятно благородно бе обещавал, че след като се върне, ще се предаде доброволно.

И когато не бе успял, сигурно беше изиграл последния си коз.

Фактът, че Форсайт не носи ангел.

— Значи господин Форсайт е говорил с Джерико. Той каза ли ти нещо, когато излезе?

„Нареди ми да не казвам на никого за Джерико. — Още докато правеше знаците си, изражението на Ронион започна да става несигурно. — Охо. Май не трябваше и на теб да ти казвам.“

— Всичко е наред — побърза да каже Чандрис. — Сигурна съм, че е имал предвид да не казваш на хора, които все още не знаят.

Ронион примигна.

„Нима ти знаеш?“

Чандрис затаи дъх, предусетила капана, в който можеше да се натика сама. Ако признаеше пред Ронион, че знае за Коста, щеше да го накара да говори по-свободно, но можеше да си навлече и обвинение в съучастничество, ако Ронион повтореше разговора пред Форсайт.

Но нямаше друг избор. Не и ако искаше да помогне на Коста.

— Да, зная. Каза ми преди два дни, когато обсъждахме какво да правим с Ангелиада.

Ронион потрепери и приведе раменете си, сякаш искаше да се смали.

„Онова място е лошо. — Очите му бяха като на подгонено животно. — Изплаши ме много.“

— Мен също ме плаши — увери го Чандрис. — Плаши и Джерико, и много други хора. — Тя леко се наведе към него. — Затова Джерико и аз трябва да идем там. Трябва да разберем някои неща за него, за да не плаши никого повече. Можеш ли да ни помогнеш?

Той се намръщи още повече.

„Не зная. — От вълнението жестовете му ставаха по-бързи. — Господин Форсайт ми каза да не казвам на никого, а сега ще се наложи. Ако ти помогна, страшно ще ми се ядоса.“

— Повече ще се ядоса на мен — опита се да го успокои Чандрис. — Ако загазиш, ще му кажа, че вината е моя и че ти нямаш нищо общо.

Той сведе поглед към ръцете си. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще заплаче.

„Но това няма да е вярно. Ти не ме караш да правя нещо. Господин Форсайт казва, че който направи нещо лошо, сам трябва да си поеме последствията.“

— Прав е — призна Чандрис. Но прави изключение за самия себе си, добави мислено тя, като си помисли за фалшивия медальон. Но нямаше смисъл да го споменава. Ронион очевидно бе доброволен съучастник в измамата, което означаваше, че Форсайт му е казал някаква глупост, за да го убеди, че в нея няма нищо нередно. Ако се опиташе да оспори подобно виждане, само щеше да го смути.

„Искам да помогна — продължи Ронион толкова бързо, че тя едва успяваше да следи пръстите му. — Ти и Джерико много ми помогнахте, когато бяхме на кораба и се изплаших. Но господин Форсайт ми каза да не казвам на никого…“

— Да, зная. — Чандрис докосна ръката му, за да го успокои. — Аз съм виновна. Не трябваше да те моля. Извинявай.

Той примигна.

„Няма за какво да ми се извиняваш. Не съм ти ядосан. Харесваш ми.“

Тя се усмихна.

— И ти ми харесваш, Ронион. — Думите ѝ бяха съвсем искрени. В тази неподправена, почти детска невинност имаше нещо, което затрогваше някаква струна дълбоко в нея. Би предпочела да изтърпи всичко друго, но не и да го нарани. — Не се безпокой, ще се оправя. И двамата ще се оправим.

„И Джерико ли?“

— И Джерико.

Очите му изучаваха лицето ѝ. След това бръчките се изгладиха и Ронион се усмихна.