Ангелиада

— Чакайте! Трябва да съобщя за вас в…

— Офиса на инспектор Дамад — каза през рамо Ханан и насочи заповеднически чадъра си към нея. — Незабавно.

— Но…

Продължението на протеста ѝ заглъхна, щом Ханан отвори вратата и продължи. Чандрис го следваше по петите.

— Свърши работа — промърмори Ханан, докато вървяха по коридора. — Накъде?

— Асансьорът е ей там. Трябва ни пети етаж.

— А Дамад?

— На втори. Ще се разминем с главния секретар.

— Да направим нещата съвсем сигурни. — Ханан забави крачка. — Не искаме да се сблъскаме с него по стълбите.

Приближиха небрежно асансьора и натиснаха копчето. Вратата се отвори и двамата влязоха в празната кабина. Чандрис натисна копчето за пети етаж и потеглиха.

Разнесе се отдалечаващото се тропане по вратата, придружено от възмутени възгласи. „Това си е чист удар — твърдо си каза тя. — Никой няма просто да ни се смее, ако ни пипнат.“ Пое дълбоко дъх и се приготви да изиграе ролята си.

Нищо учудващо, че крилото на Форсайт беше много по-населено, отколкото през нощта. Ронион не се виждаше никъде, но двамата стражи все още стояха пред вратата. Всъщност бяха нови — явно през последните няколко часа бе имало смяна. Това беше добре — последното нещо, което ѝ се искаше, бе някой да я познае. Дръпна вратата и я задържа, докато Ханан пристъпи вътре с изражението на сериозния, арогантен и доста неприятен доктор Грайдли Фаулер.

Секретарката седеше точно до вратата и подреждаше новодошлата поща. Ханан тръгна направо към бюрото ѝ.

— Аз съм доктор Фаулер — обяви той и за повече тежест чукна с чадъра в пода. Докато жената вдигаше поглед, той погледна надолу към пода до нея и се наведе. Успя незабелязано да събори един дебел плик и незабавно го вдигна. — Ето… изпуснахте това — добави той и хвърли небрежно плика върху останалата купчина. — Имам спешна и неотложна среща с господин Симтраск. Бъдете така добра да ме заведете при него.

Секретарката примигна.

— Господин Симтраск не е тук — объркано каза тя. — Той е разбрал, че трябва да се срещне с вас в офиса на инспектор Дамад.

— На инспектор Дамад? — изръмжа Ханан. — Онази мърла на рецепцията е объркала всичко! Господин Симтраск и инспектор Дамад трябваше да се срещнат с мен тук! Идете да ги извикате!

Секретарката се намуси.

— Сър…

Чандрис не изчака да изслуша останалата част от разправията. Повече от сигурно беше, че Ханан ще излезе победител. Промъкна се зад двамата към едно временно освободено бюро, тайно извади от ръкава си един плик и го остави на бюрото. Хвърли поглед върху табелата — човекът се казваше Булунга — и продължи към един по-възрастен мъж, който намръщено се бореше с компютъра си няколко бюра по-нататък. Табелата го идентифицираше като господин Самак, министерство на земеделието.

— Извинете? — неуверено се обади тя.

Мъжът раздразнено вдигна очи.

— Да?

— Имате писмо, господин Самак. — Тя извади от джоба на палтото си плик и му го подаде.

Той навъсено погледна плика.

— Няма обратен адрес. Няма марки. Откъде е?

Чандрис разпери ръце.

— Откъде да знам? Съвсем отскоро работя тук. Дори не знаех къде да го отнеса, докато той не ми каза.

— Дал ви е моето име?

— Откъде иначе ще го знам? — попита Чандрис. — На плика няма дори адрес. Просто ми посочи вратата, каза ми името ви и ми нареди да ви го предам.

— Значи е от някой, който е в сградата? — Самак подозрително разглеждаше плика. Човек без никакво чувство за хумор, реши Чандрис, който през всички години винаги е бил в края на опашката за професионални шеги. Инстинктите не ѝ бяха изневерили — беше избрала идеалната жертва. — Как изглежда?

— О, момент — каза Чандрис и хвърли бърз поглед назад. Господин Булунга се беше върнал на бюрото си и се мръщеше, докато отваряше своя плик. — С къса тъмна коса, тъмни очи и кръгло лице — продължи тя, описвайки Булунга колкото се може по-точно, но не така, че да стане прекадено очевидно. — С късо тъмносиньо сако и сива вратовръзка. Май имаше някаква червена шарка по вратовръзката, не си спомням каква точно.

— Хммм — изръмжа Самак и започна да разрязва плика с ножчето за писма. — Добре. Свободна сте.

— Да, сър — покорно каза Чандрис и отстъпи назад. Взе някакви листа от съседното празно бюро и продължи нататък, като се преструваше, че задълбочено ги изучава, докато чакаше началото на фойерверките.

Чакането не продължи особено дълго. Самак се намусваше все повече и повече, докато четеше скалъпеното от Ханан писмо; лицето му застрашително почервеня. Четири бюра по-нататък Булунга претърпяваше подобна трансформация — в неговия случай от леко раздразнение в пълно изумление и гняв; пръстите му побеляха от стискане на хартията.

Самак изригна първи. Трескавият му поглед фиксира Булунга, той скочи от стола си и отиде до бюрото му.

— Ти ли ми прати това? — И пъхна листа пред носа му.

Булунга имаше вид на човек, който в нормални ситуации е доста кротък. Но точно в този момент изобщо не беше в миролюбиво настроение.

— Разкарай това нещо от лицето ми! — изръмжа той и го изгледа яростно. — Какви ги дрънкаш, по дяволите?