Ангелиада

Чандрис не изчака продължението, а отвори вратата на офиса на Форсайт и се вмъкна вътре.

Почти се сблъска с Коста, който стоеше точно до вратата и слушаше шума отвън с растящо безпокойство.

— Чандрис! — възкликна той. — Какво става?

— Измъкваме те — каза му тя и смъкна палтото си. — Имаш ли нещо за взимане?

— Не. — Очите му се разшириха при вида на лекарската престилка, която Чандрис носеше под палтото. Как по…

— Идват лекари и се носят слухове за бой с ножове каза тя. Обърна палтото наопаки — от едната му страна имаше яркочервено петно. — Ти си една от жертвите. Обличай се.

— Не мога да повярвам — клатеше глава той, докато навличаше палтото. — Как по дяволите успя да направиш всичко това?

— Постъпих на работа на един кораб в качеството на лудия шут на капитана. — Тя бързо огледа положението навън и отвори вратата. — Не забравяй, ти си намушкан.

Излязоха — Чандрис придържаше Коста през кръста, а той притискаше кървавото петно и залиташе. Пандемониумът отвън не бе стихнал ни най-малко; всъщност с пристигането на още двама от охраната и на трима лекари положението се влошаваше. Чандрис поведе Коста към вратата, като се стараеше да заобиколи бъркотията колкото се може по-отдалече.

Почти стигнаха, когато един от лекарите се огледа и я забеляза.

— Взех този — извика му Чандрис. — Останалите са в кабинета отзад. Побързайте!

Той кимна, сграбчи единия от колегите си и започна да си пробива път през тълпата. Чандрис и Коста стигнаха вратата и се измъкнаха навън.

Изхвърлиха окървавеното палто и престилката на стълбите. След минута бяха на улицата.

Ханан ги чакаше в таксито зад ъгъла.

— Ето това се казва шедьовър! — ухили се той, докато двамата се вмъкваха в колата. — Знаеш ли, Чандрис, имаш данни за истинска шоу-звезда.

— Предпочитам по-тихия живот, благодаря — каза тя. — Какво беше написал в онези писма?

— Професионална тайна. — Той се ухили, но Чандрис виждаше, че е изтощен. И че го боли много. — Е, Джерико? Къде да те хвърлим?

— На „Газела“ — каза Коста. — Вече трябва да е готова, нали?

— Да — каза Ханан и се намръщи. — Естествено, даваш си сметка, че тя е най-очевидното място и ще те потърсят най-напред именно там, след като се оправят с бъркотията горе.

— Да се надяваме, че за тях не е прекадено очевидно — твърдо каза Коста. — Но каквото и да става, отиваме на „Газела“. — Той погледна Чандрис. — Трябва да си направя експериментите.

Пожарогасителите вече бяха спрени и най-истеричните участници — избутани навън, но когато Форсайт пристигна, продължаваше да цари хаос.

— Какво е станало тук? — раздразнено попита той.

В първоначалната бъркотия получи пет различни отговора — всички противоречиви и до един абсолютно, безсмислени. Едно обаче стана ясно като зимна утрин.

Коста беше изчезнал.

Той бавно пресече стаята към отворената врата на офиса си. Стъпките му се съпровождаха от неприятното хрущене на офис-оборудване, шумолене на разпилени хартии и жвакане на подгизнал килим.

— Кога се случи? — обърна се той към мокрия главен секретар.

— Преди по-малко от петнадесет минути, господин Върховен сенатор — отговори секретарят. Изглеждаше виновен, объркан и вбесен едновременно. — Някакъв човек се представи за…

— Благодаря, чух. — С рязко движение на ръката Форсайт му направи знак да се разкара. Влезе в офиса си и се огледа. Тежестта на скрития под сакото му пистолет тежеше на душата му като буца втвърдена вина.

Пистолетът, с който възнамеряваше да застреля Коста. Пистолетът, с който хладнокръвно беше планирал да убие човек.

Как по дяволите бе могъл да си помисли за подобно нещо?

Поклати глава. Какво ставаше с него? Личното му решение да не приеме ангела се основаваше на чисти морални принципи. Или поне така смяташе. А сега, за да прикрие същото това решение, беше готов да извърши убийство.

Възможно ли бе всички други да са прави? Да не би ангелите наистина да бяха нещо, от което се нуждае всеки политик?

Възможно ли беше баща му да е грешил?

Зад него се разнесе енергично шумолене на мокра хартия.

— Господин Върховен сенатор. — Пирбазари беше запъхтян. — Току-що чух. Изчезнал ли е?

Форсайт кимна.

— Изчезнал е.

Пирбазари изруга.

— Незабавно ще вдигна тревога. Ще го пипнем. Него и останалите от мирската група. И понечи да тръгне.

— Не си прави труда. — Форсайт го хвана за ръката. — Няма никакви мирски командоси.

— Какво искате да кажете? — намръщи се Пирбазари.

— Огледай се. — Форсайт посочи служителите, които разчистваха неразборията. — Никой не е пострадал, няма истински поражения, никакви оръжия, ако изключим онзи бутафорен нож. Не можеш да очакваш подобен финес от хора, построили кораб като „Комитаджи“.

— Тогава кой?

— Кой друг би могъл? Нашата млада гратисчийка и професионална мошеничка. Чандрис Лалаша.

Пирбазари сбърчи чело, после бавно каза:

— Аха… Но е имало и някакъв мъж.

Форсайт се поколеба. От описанията беше очевидно, че мъжът е Ханан Дейвий, съвсем прясно изписан от болницата. Но явно Пирбазари все още не бе в течение на всичко.

— Може би е някой от приятелите ѝ. Тя е тук от месеци. Предостатъчно време, за да установи нови запознанства.