Ангелиада

Сякаш никой не забелязваше това. Но не и Форсайт. Всичките тези катапулти и мрежи, използвани срещу все по-нахалните нахлувания на Мира в тяхна територия, бяха просто най-новият пример за колективното скудоумие на Върховния сенат. Наистина, много добре бе да се твърди, както правеха непрекъснато, че Мирът не възнамерява да ги унищожава, а да ги завладее. Че предпочита да погълне Емпирей, също като всичките далечни земни колонии, образували се през последните триста години. Будеща доверие преценка, както се оказваше.

Но да се приеме, че подобни териториални амбиции могат да се охладят само като хванеш няколко кораба и ги пратиш в космоса за няколко месеца, беше крайно наивно. Единственият начин да спреш побойника е като му разкървавиш физиономията.

И идеалната възможност за това се бе появила само преди три дни. Малка промяна във вектора на катапулта — и корабът на Мира щеше да се озове в центъра на звездата. Наистина сериозно разкървавена физиономия.

Но Върховните сенатори, които бяха съставили инструкциите за действие на ЕмОт, носеха на вратовете си ангели. Както и командирите, които изпълняваха тези инструкции… А хората, носещи ангели, никога не биха се омърсили с нещо толкова жестоко като убийство.

Затова се забавиха, направиха си внимателно изчисленията и пратиха кораба на място, където да е в безопасност. Някой ден щеше да се върне.

Но дотогава Форсайт щеше да стане Върховен сенатор. Върховен сенатор с ангел на врата.

Или без ангел.

На вратата неуверено се почука.

— Влез.

Отговор не последва и Форсайт раздразнено вдигна поглед. После се сети и натисна два пъти бутона на Ронион на комуникатора си. Вратата се отвори и огромният мъж почти срамежливо пристъпи напред. Дебелите му пръсти се размърдаха.

„Викали сте ме, господин Форсайт.“

„Да“ — със знак му отговори той. Глух по рождение, Ронион можеше да разчита доста добре по движението на устните, но едно от основните правила на Форсайт бе в тесен кръг при всяка възможност да се използва езикът на знаците. Подобно на всяко умение, това също се забравяше без използването му, а Форсайт не искаше хората му да губят точно него. Оказа се много удобно, ако ти се налага да проведеш личен разговор на някое шумно място. — „След половин час ще държа реч и бих искал да слезеш до студиото и да се погрижиш за подготовката. Ще се справиш ли?“

Унилите очи на Ронион се разшириха, леко отпуснатите му устни се извиха в усмивка, която съвсем приличаше на кучешка.

„Да, разбира се, господине — развълнувано се раздвижиха пръстите. — Искате да кажете, аз да се погрижа за всичко?“

Форсайт потисна усмивката си.

„Да, Ронион, искам да се погрижиш за всичко“ — отговори той. Това бе една от малкото сигурни опори в иначе вечно непостоянния му свят. Независимо от това колко проста и незначителна бе задачата, винаги можеше да е сигурен, че Ронион ще се втурне да я изпълни с целия ентусиазъм, на който бе способен детският му мозък.

А ентусиазмът бе огромен. Никой не знаеше какво толкова го вдъхновява в една проста задача, нито пък защо всяко поверено му нещо биваше изпълнявано безукорно.

„Господин Милс е там — добави Форсайт. — Знаеш какво трябва да се направи, нали?“

Ронион кимна.

„Мога да го направя. — Детското му въодушевление се превърна в детска решимост. — Ще се справя.“

„Не се съмнявам — отговори Форсайт съвсем искрено. За разлика от повечето «възрастни», с които бе имал вземане-даване през последните години, у Ронион нямаше и следа от онази вбесяваща фалшива гордост, която не позволяваше на човека да си признае, че е неспособен да се справи. Желязно правило бе, че ако пратиш Ронион да свърши нещо и не чуеш нищо повече по въпроса, значи работата е свършена. — По добре слез долу. Не можем да караме народа на Лорелей да чака.“

„Да, господин Форсайт“. — Ронион се усмихна щастливо и забърза навън.

През следващите няколко мига Форсайт разсеяно се чудеше защо продължава да държи Ронион до себе си. Едър и тромав, с лице, което в най-добрия случай не можеше да се нарече фотогенично и с ум на осемгодишно дете, Ронион изобщо не отговаряше за представите за човек от най-близкото обкръжение на един политик. Отначало това не беше нещо повече от символичен жест от страна на Форсайт — важната политическа клечка от планетарен мащаб отделя време и внимание дори на онези, на които и съвременната медицина не е в състояние да помогне. Като предизборен ход имаше много голям успех, независимо че противниците му разтръбиха, че това било цинично заиграване с чувствата на хората и най-обикновен популизъм. Но той спечели изборите и оттогава не бе губил нито веднъж.

Но всичко това се бе случило преди петнадесет години. Защо тогава Ронион все още се мотаеше тук?

Форсайт сви рамене и включи интеркома.

— Милс слуша — чу се глас.

— Как върви подготовката?

— Тъкмо правим последни проверки, господин кандидат-върховен сенатор — отговори Милс с обичайния си леко напрегнат глас. — Ще сме готови след пет минути.

— Надявам се. Защото току-що изпратих Ронион да наглежда дали всичко е както трябва.

Милс се изхили.