Ангелиада

Чандрис погледна Тумес; напрежението започна постепенно да я напуска. Можеше просто да е нов. Новак, който ѝ е хвърлил око, но не смее да предприеме нещо. Вероятно това беше обяснението. Разбира се, че беше така.

Напрежението обаче не изчезна напълно.

Тя рязко допи чашата си и се изправи.

— Тръгваме ли?

Тумес за момент се изненада, след това се усмихна.

— Разбира се. — Той също пресуши чашата си и стана. Може би се бе нагълтал достатъчно, може би не. Точно сега Чандрис не я интересуваше. Искаше да се махне оттук. И ако това означаваше да изтърпи нещо повече от опипващите му ръце, щеше да се справи.

Хвана го под ръка, насили се да се усмихне и го поведе навън.

Скрит зад листа с менюто, Коста тайно наблюдаваше как жената и спътникът ѝ напускат помещението. „По дяволите! — наруга се той. — Стига си се крил. Защо просто не станеш и не заявиш на всеослушание, че си мирски шпионин? И да приключиш с всичко това.“

Пое дълбоко дъх. „Спокойно. Само се успокой.“ Нямаше никакви доказателства, че тя има нещо общо с емпирейските служби за сигурност. Не го бе заговаряла, нито бе пратила някого при него. Утре пътуването приключваше и тя очевидно нямаше време да направи нещо. Не. Каквито и да бяха причините, поради които го наблюдаваше, сигурно бяха съвсем безобидни. Може би ѝ приличаше на някого. Или начинът му на хранене не беше достатъчно изискан. Той пак си пое дъх и се опита да се съсредоточи върху менюто. За стотен път му се прииска да не бе избрал да пътува в първа класа. Навремето теорията му изглеждаше съвсем основателна — тъй като повечето от учените и студентите пътуваха с по-евтини билети, в първа класа вероятността някой да се усъмни, че той не принадлежи към емпирейската академична общност, бе по-малка.

Дотук с логиката. Изобщо не си бе представял, че пътниците от първа класа ще са толкова хомогенни в тоалетите, поведението и стила си, че изобщо няма да е в състояние да се впише сред тях.

Погледът му се плъзна върху цените и той усети неприятния огън, плъзнал нагоре по лицето му. Естествено, логично беше… но дълбоко в себе си той продължаваше да се чуди дали е честен пред самия себе си. Може би истинската причина да избере първа класа бе желанието му да покаже въображаем среден пръст на Телторст и неговата загриженост за парите на Мира.

Мисълта бе обезпокоителна… по дяволите, направо плашеща. Намираше се на вражеска територия и оцеляването му изцяло зависеше от способността му да се придържа стриктно към целите на задачата си. Угаждането на всякакви лични прищевки — дори и най-безобидните — можеше да доведе до безславния му край в някоя емпирейска килия. Или нещо още по-лошо.

Сервитьорът — човек, а не обикновен интерком — се появи до масата му. С надеждата, че произнася всичко както трябва, Коста започна да поръчва.

6.

— Моля за внимание — разнесе се глас някъде отгоре. — Совалка номер едно е в готовност. Повтарям: совалка номер едно е в готовност. Моля всички пътници с карти за нея да се подготвят за качване. Офицерите и екипажът на „Ксирус“ ви благодарят, че пътувахте с нас. Ще се радваме да ви видим отново в най-скоро време.

„Не се и надявай“ — помисли си Коста, докато мъкнеше багажа си към образувалата се пред шлюза за совалката опашка. За нищо на света не би се съгласил да пътува отново с емпирейски космически лайнер. Мисията му едва бе започнала, а заради онази жена и разпаленото му въображение нервите му вече бяха изпънати до краен предел. Даде си дума, че когато дойде време да се върне на Лорелей, ще си наеме чартърен полет или нещо подобно. И майната им на разходите.

Естествено, освен ако комодор Леши и „Комитаджи“ не се появиха преди това. Което щеше да го постави в безизходно положение точно в центъра на военните действия…

„Ама че разюздано въображение“ — укори се той и решително изхвърли тази мисъл от главата си.

Стълбата към совалката изглеждаше някак си по-стръмна в сравнение с първия път преди около седмица. Илюзия естествено. Същата си беше. Въпреки това той заслиза малко по-предпазливо от необходимото.

Оставаха му още две стъпала, когато я видя.

Седеше между двама униформени в първата редица седалки.

И гледаше право към него.

За един ужасен миг Коста се смрази и тялото му сякаш само се справи с останалите стъпала до платформата. Униформите, които носеха тези мъже… донякъде приличаха на униформите на офицерите от „Ксирус“, но същевременно бяха коренно различни от всичко, което бе видял на борда. И в начина, по който го гледаше, нямаше нищо, което да бе забелязал у екипажа и дори у пътниците. Беше студен и твърд. И обвиняващ.

Значи се бе оказал прав. Тя наистина беше от емпирейската служба за сигурност.

„Бягай!“, беше първата му френетична реакция. Но нямаше къде да избяга. „Бий се тогава.“ Дясната му ръка се стегна около дръжката на сака, готова да го пусне и да извади малкия зашеметител, скрит в джоба му. Да повали всички… да се добере до пилотската кабина и да отвлече совалката…