Ангелиада

„Дали да я спра?“ Но дори тази автоматична мисъл бе твърде бавна. Мярнаха се сини и сребърни петна, полъх на парфюм — и тя изчезна, като го блъсна точно в рамото толкова, че да изпусне документите.

Коста се наведе към изпуснатите документи. Хвана един лист, посегна към втори…

Някакви ръце го сграбчиха и го блъснаха настрани. Той успя някак си да не се просне по очи на пода. Обутите в униформени панталони крака изчезнаха в бъркотията.

— Добре ли сте? — чу се глас и една ръка му помогна да се изправи.

— Да. — Коста вдигна очи и позна един от пътниците. — Благодаря.

— Няма нищо. Събрахте ли всичко?

— Мисля, че аз го събрах — обади се друг мъж преди Коста да успее да отвори уста. Държеше останалите документи.

— Благодаря. — Коста взе документите и ги прегледа. — Да, всичко е тук.

— Ама че лудница! — Първият мъж проточи врат и погледна над тълпата. — Какво стана всъщност?

— Чух някой да казва, че пътувала гратис. — Коста се опита да подреди документите и взе сака. Лявата китка го болеше, но изглежда, нямаше нищо счупено. — Видяхте ли я накъде изчезна?

— Прескочи една от масите — отговори вторият мъж. — Всъщност претърколи се през нея. Наистина добър ход.

— Двама от охраната на кораба я подгониха, но нямат шанс — добави първият. — Не и в тази навалица.

— И при тази скорост — добави вторият.

— Благодаря ви — каза Коста и направи крачка встрани.

— Няма защо — отговориха му те в един глас.

Коста се върна на опашката към масите на митницата. Изпита нещо като облекчение. Избягалата гратисчийка щеше да привлече вниманието на полицията и охраната. Нямаше начин нещата да се подредят по-добре. Дори да го бе подготвил предварително. Струваше си болката в китката и измачканите документи.

Изведнъж го побиха тръпки. Тези двамата. Тези заети, важни мъже, които си бяха направили труда да помогнат на един непознат…

Не. Със сигурност не. Само политиците бяха под контрола на ангелите. Емпирейците със сигурност не страдаха от такъв излишък от ангели, че да си позволят да ги дават на бизнесмени.

Въпреки това продължи да се чуди дали все още нямаше да пълзи след хартийките по пода, ако се намираше на космодрума в Сцинтара.

Дори да не се беше случило всичко това, митническата проверка щеше да го разочарова. Всъщност процедурата се оказа ужасно отегчителна.

Нямаше компютърна проверка, каквато щяха да му направят на всеки космодрум в Мира. Нямаше сравняване на ретината с нанесените в паспорта данни. Нямаше сканиране на документите, проверка на багажа, на дрехите или тялото му. Не го разпитаха с детектор на лъжата с какво се занимава и по каква работа е дошъл на Сераф. Провериха паспорта му, увериха се, че лицето отговаря на изображението в него, хвърлиха небрежен поглед на останалите документи и прекараха сака му през повърхностен скенер.

И това беше всичко.

— Благодаря за търпението ви, господин Коста — усмихна се служителят, докато правеше с паспорта му нещо, което приличаше на стандартно поставяне на входен код.

След това му го подаде през масата. — Приятно прекарване на Сераф.

— Благодаря — кимна Коста. Изпитваше известно разочарование. След всички усилия, които бяха хвърлени, за да се проникне в Емпирей, очакваше службите им за сигурност да са по-внушителни. Особено тук, където се събираха и обработваха ангелите — индустрия, която се смятдше за жизненоважна за емпирейския начин на управление.

А може би нямаха друг избор. Ами ако липсата на загриженост за собствената им сигурност бе страничен ефект от близостта им с Ангелиада?

Насили се да не мисли за това. Моментът не беше подходящ да дава воля на въображението си. Скоро щеше да започне да разнищва нещата.

Продължи по широкия коридор след митницата заедно с останалите пътници. Имаше много повече хора, отколкото бе очаквал — явно заради обичая на емпирейците да използват едно и също място за космодрум и летище. Не виждаше нищо кой знае колко умно в подобна комбинация. Не беше нужно да си тактически гений, за да разбереш, че така излагат целия си въздушен транспорт на опасност от една-единствена, внимателно прицелена атака. Коста огледа указателите към изхода и си тръгна нататък.

Пътят се оказа по-дълъг от очакваното, но добре уредената система от движещи се пътеки и пешеходни алеи го правеше достатъчно лесен. След петнадесетина минути той се озова в главната чакалня — огромно помещение с висок таван, състоящо се предимно от стъкло, керамика и някакъв камък, напомнящ мрамор.

И разбира се, хора. Много хора, излизащи от коридори подобни на онзи, по който току-що бе дошъл, както и влизащи отвън, през почти невидимите стъклени врати в най-отдалечения край. Хванал здраво сака си, Коста избра по-празното пространство покрай стената и закрачи към изхода.