Ангелиада

Тя се усмихна, едновременно срамежливо и дяволито.

— Още веднъж ви благодаря. — Обърна се да огледа редиците паркирали коли и вятърът развя косата ѝ право в лицето на Коста.

И изведнъж му просветна. Косата ѝ… парфюмът…

Тя вече се отдалечаваше. Той хвърли сака си на земята и я настигна, хвана я за ръката и я погледна право в очите.

Гратисчийката.

За миг се замая от невероятното ѝ преображение.

Не беше само косата ѝ, въпреки че сега нямаше и следа от сложните плитки, с които беше на борда. Нито дори бялата ѝ дреха, макар че изобщо не можеше да си представи кога е успяла да я намери и да се отърве от роклята в синьо и сребърно.

Самата тя се бе променила. От спокойна, самоуверена, разглезена млада жена от висшето общество се бе превърнала в безпомощна и ранима тийнейджърка. Стойката ѝ, изражението ѝ, начинът, по който си движеше ръцете, дори кожата и чертите на лицето ѝ… всичко изглеждаше съвсем различно.

— Май няма смисъл да питам какво по дяволите става тук — измърмори тя в настъпилата крехка тишина.

И когато очите ѝ срещнаха неговите, безпомощната тийнейджърка също бе изчезнала. Вместо нея…

Коста поклати глава.

— Не. Аз, не…

— И сега какво?

Ето това бе добър въпрос.

— Защо ви преследват?

Тя сви рамене, без да сваля очи от неговите.

— Прекалих с гостоприемството им.

— Продължихте гратис, искате да кажете.

Тя отново сви рамене.

„Трябва да го направя — каза си Коста. — Да я заведа вътре и да я предам на полицая.“ Точно това би трябвало да се очаква от него — в края на краищата малката ѝ разходка бе струвала доста пари на лайнера. И да ѝ го върне, задето го бе използвала най-нахално, за да я измъкне под носа на охраната.

Но това означаваше да привлече вниманието на властите и към себе си.

Бавно, почти неохотно, той я пусна.

— Махайте се — измърмори той. — Просто… се махайте.

Тя не помръдна и за миг му се стори, че вижда нещо като изненада на безизразното ѝ лице. След това се обърна, без да каже нито дума, и изчезна в потока от хора, устремил се към такситата.

Коста поклати глава и се върна към мястото, където бе захвърлил сака си. Възхищението и завистта започнаха да отстъпват място на възмущението. Бе го използвала. По най-явен и безочлив начин, сигурно и без капчица угризения.

„Да не ти пука…“

7.

— Добре дошли, сър — чу се учтив женски глас, когато Коста се настани в удобната седалка на таксито. — Къде желаете да отидете?

— До Института за проучване на Ангелиада в Шикари Сити — изръмжа той и затвори вратата, докато мърмореше някаква ругатня. — Сигурно ще искаш и адреса.

— Не е необходимо, сър — отговори колата, докато плавно се отдалечаваше от бордюра. — Институт за проучване на Ангелиада — Шикари Сити, „Ю Сан авеню“ 100. Предполагаемо време за пътуване — четиридесет и шест минути.

— Чудесно — тросна се Коста. — Тръгвай.

Зарея поглед през прозореца, докато таксито се промъкваше през заплетеното движение. Вниманието му се разделяше между тъпата болка в ръцете и раздразнението от онова недоразумение, което местните евфемистично наричаха багажен отсек на космодрума. Това бе може би най-добрият пример за нелеп дизайн, който бе виждал — претъпкано помещение, бавно обслужване, никакви колички за багаж. Много под нивото на стандарта, с който бе свикнал. Наложи му се да пренесе на ръка трите си куфара до таксито.

„И на всичкото отгоре те сигурно са убедени, че всичко работи идеално — мислено изръмжа той. — Само почакайте! Когато дойде Мирът, ще видите какво означава истински космодрум.“

Да не говорим за самия град. Районът, през който минаваше…

— Къде сме? — попита той, докато търсеше комплекта карти, осигурени му от Мира на Лорелей.

— Движим се на север по улица „Кори“ в Магаска Сити — отвърна таксито. — Приближаваме се до пресечката на „Кори“ и „Енам“.

Коста откри мястото на картата си и кимна. От разположението на централните части и заобикалящите ги райони бе стигнал до заключението, че градовете Магаска и Шикари са възникнали през различни времена. По онова, което виждаше през прозореца, можеше да каже, че поне Магаска е тук от доста отдавна.

Зачуди се колко ли време трябва да съществува един град, за да започнат да се появяват бордеи като този.

Овехтелите улици и сгради на Магаска се смениха (доста внезапно) с по-чистите и добре поддържани структури на Шикари. Пристигнаха на мястото точно четиридесет и шест минути след напускането на космодрума.

Коста трябваше да признае, че гледката си я бива. Издигащ се над заобикалящия го алпинеум, Институтът за проучване на Ангелиада сякаш бе въплъщение на вижданията на някакъв съвременен архитект за малък замък без кули. Само на четири етажа, но разпрострял се във всички посоки, той бе изграден изцяло от стъкло, тухли и подобния на мрамор камък, който забеляза на космодрума.

Таксито зави в отбивката и спря пред онова, което явно минаваше за главен вход.

— Колко дължа? — попита Коста, докато напъхваше картите в джоба си и отваряше вратата.

— Четиринадесет руя и двадесет. Желаете ли да повикам количка за багажа?