Ангелиада

Въпросът го изненада. Коста не знаеше, че емпирейците могат да поддържат двупосочна връзка от подобен род.

— Не — отговори той, докато пъхаше картата си в съответния слот. Заобиколи колата, вдигна багажника и измъкна куфарите си на паважа. Зачуди се дали на космодрума не ги е мъкнал на ръка от чиста глупост.

Фоайето на института бе внушително — високо два етажа и изцяло облицовано с подобния на мрамор камък. В центъра имаше кръгла рецепция, покрита със същия материал. Зад нея седеше тъмнокожа млада жена.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя, след като Коста стовари куфарите си пред рецепцията.

— Казвам се Джерико Коста, по програмата за обмен на специалисти от университета Кларкстън в Кейрнгорм на Балморал. Би трябвало да сте получили препоръките ми преди седмица.

— Сега ще проверя — кимна тя и пръстите ѝ пробягаха по клавиатурата. — Господин Коста… да, всичко е наред. Все още ли желаете стая в института?

— Ако има — да.

— Запазили сме ви една. — Тя го погледна. — Стая 433, на последния етаж. Ако оставите багажа си на количката, ще ви го изпратя.

Коста изненадано погледна надолу. Не бе усетил кога количката се е приближила до него.

— Благодаря. — Той се наведе за куфарите. — Тези неща са доста тежки.

— Не се съмнявам — съгласи се жената. — Тук има още една бележка — да се срещнете с директор Подолак колкото се може по-скоро.

— Разбира се — отговори Коста, докато внимателно поставяше сака си най-отгоре. Постара се гласът му да звучи съвсем спокойно. Нямаше нужда да се паникьосва. Директорът сигурно беше прегледал фалшивите препоръки и те го бяха впечатлили. — Мога да отида и още сега, но багажът…

— Количката ще се оправи сама. — Жената натисна някакъв бутон и светнаха указателни знаци, водещи към втория етаж по широкото стълбище отдясно. — Кабинетът на директора е точно срещу стълбището. Ще се обадя, че сте тръгнали.

— Благодаря ви.

— Моля. Надявам се, че престоят ви тук ще бъде ползотворен. — Тя се надигна и погледна надолу. — Количка — стая 433.

Количката послушно заобиколи рецепцията и се затъркаля към едва видимите асансьори в дъното вляво. Известно време Коста остана загледан след нея. След това предпазливо пое дъх, обърна се и се заизкачва по стълбището.

Обозначението на вратата го изненада. След цялото великолепие долу, показващо очевиден престиж и липса на финансови трудности, очакваше директорският кабинет да е отбелязан по някакъв хващащ окото начин. В краен случай холограма, а по-вероятно — някакви ореоли или нещо друго, за което в Мира не са и чували. Вместо това се изправи пред една проста табела с гравиран надпис: „Д-р Лаурн Подолак, директор“.

Самата врата също не беше нещо особено — най-обикновено дърво, с дръжка и панти вместо плъзгащ се механизъм. Като се зачуди дали това не е някакъв номер, специално подготвен за новаци, Коста неуверено почука.

— Влезте — чу се глас почти в ухото му. Поне имаха високоговорител. Той завъртя дръжката, бутна и вратата се отвори.

След премеждието с вратата би трябвало да бъде подготвен да види жената, която се усмихваше насреща му зад голямо дървено бюро. Не беше. Директорката бе на средна възраст, облечена в изящна, но проста дреха. В късо подстриганата ѝ коса нямаше украшения и фиби, които носеха буквално всички жени от първа класа на „Ксирус“. Дори огърлицата — единственият ѝ накит — изглеждаше семпла в сравнение с накитите, на които се бе нагледал на кораба.

Изведнъж се усети, че стои и я зяпа… а тя го гледаше, донякъде развеселена.

— Джерико Коста — най-сетне се сети да се представи той.

— Да, Роуз ми съобщи, че идвате. — Жената се изправи и протегна ръка с длан нагоре. — Аз съм Лаурн Подолак.

— За мен е чест. — Коста пристъпи и докосна дланта ѝ с върха на пръстите си. Сънуваше кошмари, докато усвояваше този поздрав — винаги с ужас установяваше, че е забравил и стиска ръката ѝ по приетия в Мира начин. Страшно се зарадва, когато установи, че първоначалният жест прави подобна грешка почти невъзможна.

— Поласкани сме, че сте тук. — Подолак посочи креслото срещу бюрото. — Препоръките ви бяха много впечатляващи.

— Благодаря. — Коста тревожно се запита какво ли светило са го изкарали специалистите от Мира. — Аз съм поласкан от разрешението да продължа проучванията си тук.

Тя повдигна вежди и развеселено попита:

— Дори директорът да не отговаря съвсем на очакванията ви?

Първоначалната му реакция бе да отрече. Но нещо в погледа ѝ го спря.

— Извинете. Не исках да проявя неуважение. Просто си помислих… Искам да кажа, вие не сте… — Той безпомощно махна с ръка.

— Човек от висшето общество, както би трябвало да се очаква от поста ми? — меко довърши тя.

Той трепна.

— Да, нещо такова.

Веселото ѝ изражение изчезна.